ИЗКУСТВОТО ДА ПОМИРИШ НЕПРИМИРИМОТО

Слово за книгите „Отблясъци от далечни светкавици“ (Следвоенни разкази) и „Безкрайни бели полета“ (роман) на Златимир Коларов

1.

И двете книги на Златимир Коларов, които днес ще представя, имат по две издания. Следвоенните разкази („Отблясъци от далечни светкавици“) са видели бял свят още през 1999 г., а за втори път – през 2015-а. Първото издание на „Безкрайни бели полета“ е от 2005 г., а второто – от тази година. И двете в новите си издания са значително преработени и допълнени. Това, и не само то, говори за изключителната добросъвестност на автора към литературата, която създава и въобще. Допадат ми хората на перото, за които максимата „колкото по-добре, толкова по-добре“ (ако перифразираме девиза на Мечо Пух „колкото повече, толкова повече“) не звучи празно и снобски, а е изпълнена с реален смисъл и реални дела. Въобще писането по веление свише носи чудотворяща радост, но радостта се удвоява, когато, все още подвластен на вдъхновението, което е движело ръката ти, вече сам движиш ръката и ставаш някак съ-участник на Онзи, от Когото вдъхновението извира. Да дялнеш излишното от фразата, да отнемеш тук, а там да додадеш, да полетиш зад хоризонтите на мислимото, а после да копнеш още по-надълбоко, където внезапно промержелява златна нишчица... – това изкуство на словесната шлифовка не на всекиго изсред писателите му е дадено, а и не всекиму се удава. А ето, Златимир Коларов го владее, при това – до съвършенство. При него не просто словесната шлифовка е налице, но той дори доразвива сюжетните линии, доуплътнява характерите, разширява обема, външен и вътрешен, на образите. Повествованието сякаш се обновява, изчиства, свети с нова светлина.
Двете книги са абсолютно различни. Но и имат нещо общо. Това е СКАЗЪТ – подстъпът към повествованието. Ако не бях чела другите разкази на Златимир Коларов (от сборниците „Прах във вятъра“, 2012, например или „Приказните острови“, 2013), бих го определила като майстор на сказа. Той пак е майстор на сказа, разбира се. Но владее и други способи за водене на повествованието. Отрадно е, че дарбата му на разказвач се проявява всестранно. Вероятно защото пише по правилата на онова японско изкуство на писане, наречено дзайкуцо, т.е. „накъдето ръката ме поведе“. Без съпротивление на първопорива. Същевременно... Не знам защо, но Златимир Коларов непременно иска да „впримчи“ онова, което е написал, в някакво обяснение, „да се вземе в ръце“, да е ясно на всички – да не би някой да не разбере... Но какво се учудвам на това наглед непреодолимо противоречие! Та нали е зодия Близнаци (при това е роден в един и същи ден с баща ми!) и не друг, а той именно се глуми над себе си дори публично:

„Аз съм зодия Близнаци... в мене има няколко души, които са коренно различни. И имам трудната задача да балансирам между тях – единият иска да пише научна литература, другият иска да пише художествена... “.

Забелязвате, нали – дори не двама, а няколко души!... Ако парафразираме шегата му, би следвало да кажем, че единият пише „накъдето ръката го поведе“, а другият – така, че „всичко да е под контрол“. Или, от една страна – „неговото първо аз“, а от друга – „неговото второ аз“. Тъй и е онасловил той две от повествованията си „Отблясъци от далечни светкавици“ – „Моето първо аз“ и „Моето второ аз“, в които с характерното си чувство за самоирония нищи въпроси от „кухнята“ на писателството (друга, по-точна дума не ми идва наум – нито е „кухнята на писането“, нито е „кухнята“ на писателя”).

2.
„Двадесет и три „следвоенни” разкази в стил магически реализъм, провокирани от войната в Югославия през 1999 г. “

Така Златимир Коларов, верен на своята мъжка природа или... на своя властен интелект на учен, на професор ревматолог, за когото трябва всичко непременно да е ясно, точно и класифицирано, разграфено и поставено на място, е определил книгата си „Отблясъци от далечни светкавици“. Същевременно, съдейки по съдържанието на книгата, може да се каже, че разказите не са точно 23, по-точно 23 са, но има и още нещо. Може да се каже още, че това не е магически реализъм, макар повествованието тук и там да е обжарено от магически реализъм – книгата по-скоро е апотеоз на абсурда и спокойно си съперничи с изящните образци от литературата на абсурда. Абсурдът на съществуването, пречупен през структурата й, подобна на кристал (не калейдоскоп!), се умножава и преумножава до безкрай. Така и най-незначителният детайл – хем се разсипва на безброй парченца, хем си остава същият... хем е един и същ, хем, обгледан от различни страни, се мени и променя до безкрай...
Кръстът за храброст например. Той хем е онова, което е и което всички знаем – мечтата на всеки войник и офицер, момче или по-голямо момче; хем, изпълнен с преумножения си собствен смисъл, се обезсмисля като такъв. Кръстът за храброст върху гърдите на войнишките вдовици дрънчи... като прокоба над жена да живее без мъж, без любов, без живот житие-битие на уличница. Кръстът за храброст на фона на войнишките сирачета изглежда като хищник, който ръфа жива плът от тях. Кръстът за храброст върху гърдите на ветераните, по-точно върху останките от тяло и живот по тях, виси като присмех и подигравка. Кръстът за храброст на фона на обезверените старци и старици, на всеобщата разруха, на всецялата мъка, на съсипаното минало, настояще и бъдеще на селата. И още... Кръстът за храброст и отношението на „здравата“, непострадалата от войната част на обществото спрямо „болната“, пострадалата, засегнатата, белязаната му част... Кръстът за храброст и безочието на великите сили, ненаситни на кръв, лакоми за пари, петимни за авторитет, от който ти смъди под лъжичката... Кръстът за храброст и балканското хоро, символът на единството, сплотеността и решимостта, предизвикателството към тъмните сили и същевременно – отглас от оня мъдър обичай на древните люде, населявали тукашните земи, да погребват своите близки с веселие... Кръстът за храброст и издигането на паметници, спонсорирани според зловещата ирония на съдбата от същите ония велики сили – паметници, които жените, играещи безсмъртното хоро, ще разрушат – в името на паметта, на живота и на бъдещето на света... Кръстът за храброст и идеята за единия Бог, която би следвало да събере хората... Бог наистина е един, макар до него да водят много пътища и неизброими пътеки... Всеки човек – по своя път и своята пътека. Всеки – със своя трънен венец. Не пътуването към Бога е причина за войните. Който върви по пътя на Бога (към Бога) просто върви, а не воюва с другите, задето и те вървят, но им се радва, че вървят. Причината за войните е вътре в човека, но онзи, който е отстъпил от Бога. Както отстъпничеството от Бога е разделило хората с единия език при Вавилонското стълпотворение и ги е направило да говорят на различни езици. Защото езикът на Бога е единен и един. Който върви по пътя на Бога (към Бога) го знае и разбира другия, който също върви по този път.

3.
Темата, подхваната в „Моето първо аз“ и „Моето второ аз“ на „Отблясъците... “, е продължена изящно в книгата „Безкрайни бели полета“.
 
„Седем новели, девет приказки или един роман за трудния път на едно дълго завръщане. Или – един роман за твореца, творбата и цената. И най-вече – един роман за бащи и синове. Притчов роман или роман от притчи. За Христос и неговите ученици. И още нещо... “.

Така Златимир Коларов, верен на своята мъжка природа или... на своя властен интелект на учен, на професор ревматолог, за който трябва всичко непременно да е ясно, точно определено и класифицирано, разграфено и поставено на място, е окачествил и книгата си „Безкрайни бели полета“...
Само че книгата има свой живот, след като се откъсне от сърцето, от перото (или „мишката“), от делника, от живота на автора. Има и нещо друго. Онова „и още нещо... “, за което се догажда Златимир Коларов. Онова, което на него не му е подвластно. И слава Богу, че не му е. Героят му (Художникът, Стария китаец) сам се убеждава в това, залутал се из лабиринтите на пътя към себе си. Искал е чрез изкуството да постигне непостижимото. Не е успял. Търсел е признанието на „специалистите“ безнадеждно, цял живот и когато, в крайна сметка, го получава, оказва се, че не е това, което е търсел. А то, признанието, е балон, илюзия, празна работа. Самият художник е сляп за това, което е сътворил, заслепен от своите представи за изкуството. А ето, един музикант, дори не виртуоз, не първа и не втора цигулка, най-обикновен музикант, най-делничен човек му разкрива в галерията скритото в картините му познание. (Свещеникът от църквата разкрива на зографа простичките истини за иконите, от него изографисани, за които истини той е сляп, заслепен от своите представи за истината.)
Книга за богоборчеството и смирението. За търсенето на себе си и своето призвание. За крушението на всичко, което в нас е неистинско – заблудите, представите, самомненията, самоизмамите, себелюбието. За смисъла и безсмислието на живота. За изкуството, призвано да спаси човека, като го накара да погледне към небето, да полети – без полза (но не безполезно!), без печалба (но победило!), безсмислено само по себе си (но осмислящо човешкия живот!). Всичко това – в образа на хвърчилото (или на ДРАКОНА с неговата поливалентна или... полифонична природа).
Най-отрадно за мен беше да чета онези страници, в които Стария китаец разказва приказките на децата – с дългите, скучни и ненужни на тях, но нужни на самия него предисловия. Човекът, уморен, съсипан, отчаян, самотен, изхвърлен от живота, може да се спаси само в съприкоснова с невинното, чистото, детското – да сподели като на изповед пред него, да се окъпе в него като в къпалнята Силоам, в която Иисус праща слепия по рождение, за да се умие и прогледне. В този смисъл не Стария китаец помага на децата, а децата повдигат Стария китаец от ямата, в която е паднал. Доброто и злото, невинното и грешното, намереното и загубеното, високото и ниското, в крайна сметка, повдигат очи нагоре, към небето и се срещат. Там, където се реят „разноцветните хвърчила, затрептели във въздуха като пеперуди”, и се срещат. Така идва пречистването, преодоляването, освобождението, проглеждането на хората, затънали в блатото на ежедневната мръсотия:

„Светлината попи в очите им, сърцата им се развълнуваха от необятността на синевата и красотата на зората, забравиха злоба и ненавист, болка и обиди, изгубените идеали, лутаниците в живота и допуснатите грешки и се почувстваха свободни, окрилени. Благодариха наум на Стария китаец за прекрасния подарък и очите им се изпълниха със сълзи“.

4.
Това е Златимир Коларов, лекар и професор, учен и писател, побрал в себе си няколко души, успял да помири в себе си непримиримото – „далечните светкавици“ с „безкрайните бели полета“, като запазва природата им такава, каквато е.
Какво да се прави – зодия Близнаци.

13.03. – 4.04.2016 г.