В СИЯНИЯТА МЕЖДУ ПЛЪТТА И ДУХА

Слово за сборника с разкази „Прах във вятъра“ на Златимир Коларов

Плътта и Духът. Това са двете екзистенциални субстанции – обект за творческите и научните търсения на Златимир Коларов. Може би „търсения” не е съвсем точната дума, а проникновения, изследвания, предизвикателства пред неспокойния ум или нещо подобно.
„Живея в два паралелни свята – споделя Златимир Коларов пред приятели – на медицината и на литературата. Единият е свят на логиката, на болката и страданието. Другият – на фантазията, на чувството, на мечтата. Това е резултат от капризите на съдбата, на наследеното от прародителите ми чрез майка ми и баща ми, а и може би на Зодиака – родил съм се в края на май, зодия Близнаци. Не знам дали съм еднакво пълноценен и в двете поприща, но съм сигурен, че тези два противоположни по същност, но допълващи се ментални свята ме спасяват от стреса на ежедневието и скуката на бита.“
Като лекар и професор по ревматология Златимир Коларов е автор на над 350 научни труда, към тях – 7 монографии, 23 научно-популярни книги. Като писател е автор на 7 книги: повестта „AD ABSURDUM“, романа „Безкрайни бели полета“, сборниците с разкази, новели и басни „Отблясъци от далечни светкавици“, „ILLUSIO MAGNA“, „ZOO Балканака@Хомо BALAKANICUS или Безумици балкански... “ и „Прах във вятъра“, която днес ни е събрала, излязла от печат в края на миналата година. Сценарист е на игралния филм „Пътят към върха“ и на документалните – „Бялата лястовица“, „Тихият крадец“, „Цената на дълголетието“ и „Навътре в камъка“ (за Иван Динков), и съсценарист – на „Триптих за Димитър Димов“. Носител е на литературни награди, като и на награди за документално кино...
Някъде Златимир Коларов казва, че писането за него е хоби. Но може ли нещо, което ражда, носи или дава смисъл на човешкия живот, да бъде хоби? Какво тогава на този свят не е хоби? Защото писането, както и всяка друга дейност е част от нашия живот, по-точно – е нашият живот. Когато чета белетристиката на Златимир Коларов, тъкмо това усещане се поражда в мен. Може би самият той да прави разлика между лекаря в себе си и писателя. Аз не я правя. Просто в този смисъл – не я виждам. Нима когато лекарят лекува тялото, не лекува духа? Нима когато писателят лекува духа, не лекува тялото? Казано е „здрав дух в здраво тяло“. Но какво ще рече това – дали... когато тялото е здраво, и духът е здрав, или... когато духът е здрав, е здраво и тялото! Кое от двете твърдения е по-точно? На мен лично все ми се струва, че Духът е водещият. Плътта е само следствие. „В началото беше Словото...“, както е в Евангелието (Йоан 1:1). Или – „цялата Цивилизация е чрез Словото“, както е у Златимир Коларов. Но за това – по-нататък...

* * *
Плътта и Духът...
Интересът, непрекъснатото човъркане, тревожното взиране на автора в тази двойственост на съществуването вероятно също идва от двойствената природа на Близнаците. И като писател, и като учен Златимир Коларов върви към разпознаването им чрез Словото – самото то Плът и Дух:

„Всичко, което Човекът е създал – четем в „Магията на Словото“, – цялата Цивилизация е чрез Словото – от идеята до реализацията и експлоатацията.”

А оттук – и постоянната гонитба на Смисъла при Златимир Коларов: смисъла на това, което пишем; смисъла на това, което работим; смисъла на човешкия живот, на живота ни; на това, което все ни се изплъзва.
„Магията на Словото” е нещо като Наръчник на младия научен работник, създаден от Златимир Коларов специално за неговите студенти и аспиранти. В представите на автора, изречени в този „наръчник“, Словото е „израз на дуалистичната природа на света, в който сме обречени да живеем и да бъдем“. От една страна, то е „кутията на Пандора – страховете, тъмното в човешката душа“, а от друга – „рогът на изобилието – радостта, даровете на живота, светлото в човешката душа“. От една страна, то обвинява, а от друга – оневинява. От една страна, то носи бран, а от друга – мир. От една страна, то е сатана, а от друга – Бог. Или... „писането – голямата манипулация между Дявола и Бога“... Това все – в „Магията на Словото“.
Всичките тези въпроси – за смисъла и безсмислицата, за низвержението и възнесението, за тъмното и светлото в човека – с по-малка или по-голяма сила промержеляват по страниците на всичките белетристични книги на Златимир Коларов. Кое кара човека да избере един или друг път на вярата, един или друг път на възторгването от живота, един или друг път на отказа от живота? Какво предопределя редуването на радостта и на жалейките, проблясъка на танцуващите прозрения, досегнали току-що съзнанието ни, и на безутешните мъдрословия, оставени ни от древните за утеха?

* * *
Плътта и Духът...
Ученият, лекарят дълбае в Плътта, за да открие причината за болестта и да излекува човека от нея. Писателят търси заключената в Духа красота, за да освободи света от неговите страхове. Но какво е красотата без Плътта – без пламналите изгреви и залези, без тревите и каменните блокове, без празниците и делниците на човека? И същевременно какво са пламналите изгреви и залези, тревите и каменните блокове, празниците и делниците на човека без Духа – без онова разсипващо се сияние, което от реалност ги прави лъжовни, подобни на мираж, на илюзия, на сън, на... „прах във вятъра“...
Между тези две състояния на света, на живота, на съзнанието, които са различни и едновременно – взаимнопроникващи се, се люшка Златимир Коларов в разказите от сборника „Прах във вятъра”. Още от първия, едноименния разказ в него, където описва своето пребиваване в Атон. Дори по начина, по който рисува това обвеяно със загадъчност и мистика място:

„Пътищата на Атон – оплетени като мрежа или източени като нишка, тесни черни пътища, покрити с пясък и чакъл и тук-там – калдъръм, се вият нагоре и надолу по нагънатия гръб на планината над стръмни и дълбоки пропасти, обрасли с храсти, дървета и треви, заградени от огромни късове скали и разпръснати по стръмнината чакъл и каменни блокове. Няма знаци, няма обезопасяване, няма мантинела, само стръмнина – нагоре и надолу, но никога по равно... Встрани – широколистни и маслинови горички. И над всички нас – върхът Атон, обвит в облаци, като забит в небето зъб...“

Тук всичко е реално и едновременно – нереално; видимо, непоколебимо и едновременно – незримо, разпиляващо се във въздуха. Плът, преминаваща в Дух. Дух, който се прелива в Плът. Като монасите. Всички те са високообразовани хора, осъществили се в живота, предпочели в някакъв миг от него Духа пред Плътта и дошли на това свято място, където, бидейки в Духа, пренасят част от предишния си живот, от Плътта. Доктор отец Ермолаос например, пред когото като студент се е откривала перспектива за бляскава научна и клинична кариера, е организирал на Атон „перфектно оборудвана здравна служба със спешен кабинет, лаборатория, болнични легла и хоспис за обгрижване на болни и възрастни монаси“. Или монахът инженер от Германия, който е създал хидравличната и електрическата система на един от манастирите... И съзнанието на люшкащия се между видимото и невидимото лекар, учен, писател – в търсене на смисъла: „ЗАЩО?“, дочакало като че ли пряка податка през думите на монаха китаец: „Когато човек търси, Бог му помага да намери отговора.“ Но това също не е отговор, а просто подадена ръка, следващо стъпало нататък, нагоре в търсенето на отговора – единствено необходимия, единствено верния, някак единствения за всеки човек...
Преминаването на Плътта в Дух и на Духа в Плът в сборника на Златимир Коларов може би най-ярко е изразено в разказите „Серафина“ и „Зарко“.  Ето, Серафина вече я няма на този свят, но нима е и мъртва:

„Серафино, моме Серафино... – тихо поде Лазар и Серафина отново излезе като бледо сияние от тъмнината и седна до него със скръстени ръце в скута – да каже за какво я повика.“

Или Зарко, момчето, отлетяло след своята... може би любов... може би мечта... Нали и той вече е на оня свят, и миналото е отдавна изтекло в бездната, и всеки, който е трябвало да си отиде, си е отишъл вече, и всичко е като че ли свършено... Тогава откъде са виденията, почти реални, на автора, пораждащи неизменните въпроси:

„Сега, година след онова самотно лято, се питам: Истина ли бе всичко, което видях и чух в крайбрежното градче? Аз ли го преживях или някой друг? Коя бе смуглата красавица с бенка на гърдите – любимата на Зарко, поруганата любов, която търси изгубената половина, музата, която ме споходи тогава на брега за кратко и отлетя за дълго, или фаталната жена – мечтата на всеки самотен мъж?“

Оттук-нататък въпросите се накачулват с още по-голяма сила един връз друг в съзнанието на лекаря, учения, писателя, прекрачват границите на реалността и продължават нататък и още по-нататък:

„Имало ли го е някога Зарко или не? И изобщо кой е той – надеждата и красотата, неуловимото в живота, силата да строшиш оковите и да тръгнеш, мечтата да плуваш или да летиш, което е едно и също нещо? Като в приказката за чайката и рибата. Изградената или разрушена хармония на видимия и невидимия свят, закодирана в живота и във всеки атом на Вселената?...“

Откъде тръгна, къде отиде и накъде още има да върви съзнание, което знае, че има отговор, щом има въпроси! Съзнание, което провижда смисъла – в бденията и в просъниците на живота, но и е обсебено от безсмислицата, от абсурда на самия този живот...

* * *
Като стана дума за безсмислицата...
В разказа „Прах във вятъра“ има един някак ненатрапващ се пасаж за монотонността на монашеския живот, която авторът с дейна и неспокойна натура не би могъл да издържи, да понесе. Това е само повей, само леко полюшване на пердето от полъха на вятъра, който по-нататък – в другите разкази – ще прерасне във вихър, в буря, в ураган... Монотонността от делничен акт ще се превърне в битие, в съществуване на героите (вж. разказите „На последния ред в киното или среднощен етюд за стари глупаци”, „Бедната душа“, „Телефон на доверието“)... И макар че човеците все още са тук, на тоя свят, макар че все още се привързват и „развързват“, пият чай или ходят на кино, не е съвсем ясно дали са живи, дали не са само сенки на хора, били някога или някъде...
Безсмислицата на живота поражда такова чудовищно безразличие на човека към човека, на човека към самия себе си, че чак тръпчици пролазват по гърба ти (вж. разказите „Санта Лучия“, „Прощаване“, „В края на часа по рисуване“).
Усещането за безсмислица най-ярко е прокарано през диалога на двете Марии, чернокосата и русокосата, от разказа „Деца“. И тъкмо затова е най-болезнено, защото дори те, децата, които все още не знаят за какво точно става дума, невинни и чисти, също са заразени с безсмислицата, също са „болни“ от безсмислицата, макар и да не го съзнават:

„–  Дядо каза, че един ден всички ще умрем – тихо, като че ли се страхуваше от гласа си, каза чернокосата Мария. – И мама, и тате, и... – не посмя да продължи. Вместо това попита: – Ти как мислиш? – надигна се на лакът и погледна русата си братовчедка. В мрака сините й очи бяха потъмнели и изглеждаха още по-големи.
– Ами... Щом дядо казва... Сигурно е вярно – промърмори русокосата Мария и й стана хладно.
–  Откакто баба умря дядо все говори за смъртта. Каза, че не му се живее, че животът е най-голямата глупост, която може да се случи на човека, че всичко е било напразно, за какво се е трепал, като всички ще отидем в гроба... – потръпна от хладината и чернокосата Мария и замълча.
– Каза, че не му се живее, но нямало начин – трябвало да се живее. Знаел какво трябвало да направи, но не трябвало да го прави, заради другите. Не знам какво искаше да каже... – допълни русокосата Мария.
– И аз не знам... – сви рамене чернокосата Мария.“

Между другото... Какъв само символ има тук в образа на двете Марии, русокосата и чернокосата – и денят и нощта, и светлото и тъмното всъщност са едно цяло, пронизано от абсурда на съществуването! И тягата у Златимир Коларов към двойствеността... Отново и отново...
Но и тъкмо в този разказ, от който читателят е като че ли най-ясно сломен в усещането за безсмислица, тъкмо в този разказ той и се разведрява най-ясно. При това не само от невинните и наивни приказки на децата, през които някак си забравяш за абсурда с лекотата, с която двете деца преминават на другите си, техните си детски теми. Авторът тъй силно очаква преобразяване, тъй непременно търси изход в безизходността, бягство от капана, че няма как да не го намери. Е, вярно, в границите на съня. Но нали и животът в някаква своя еманация е сън (по Калдерон)? Нали в най-голяма степен животът е нашата представа за него, а не самия живот, който въпреки своята неопровержима реалност, въпреки своята единствена реалност е различен за всеки от нас...
 
„Прегърнаха се и в същия миг заспаха. Сънуваха, че играят народна топка в двора на училището, русокосата Мария от единия отбор, а чернокосата – от другия, и въпреки че хвърляха топката с всичка сила, от удара не ги болеше. И въпреки че не беше нито изгрев, нито залез, високо над тях сияеше тяхната си звезда, която само те знаеха как се казва, и никой друг, ама абсолютно никой друг на този свят не знаеше как се казва тя. Децата около тях се боричкаха, гонеха и смееха и беше весело, ама много весело...“

В действителност Златимир Коларов е закодирал безсмислицата и освобождението от нея още в самото заглавие на сборника – „Прах във вятъра“. Вярно, то (заглавието) идва от повтарящото се послание в популярна песен на група „Канзас“ – „Всички ние сме прах във вятъра...“, което вероятно звучи в съзнанието на автора и до днес. Но във възприятията на Златимир Коларов, т.е. на още един човек, на още един творец това послание става по-обемно, осветлява се от друг ъгъл. От една страна, „Прах във вятъра“ – и неизменната асоциация с твърдението на Еклесиаст, че „всичко е суета и гонене на вятър...“ (1:14), както и страхотната метафора за човека, който идва от пръстта и се връща в нея и е просто наистина шепа прах, шепа пепел, разпилявана от вятъра. От друга страна, „Прах във вятъра“ – и видението на пророк Иезекиил на полето с безброй кости. Спомняте си, Господ кара Иезекиил да пророчества пред сухите кости за самите тях – че ще оживеят и че ще слушат пророчествата, идващи от Него, след което те действително се събират една до друга и се обличат в плът. И...

„Тогава той ми каза: изречи пророчество за духа, изречи пророчество, сине човешки, и кажи на духа: тъй казва Господ Бог: дойди от четирите ветрове, душе, и духни върху тия убити, и те ще оживеят.
И аз изрекох това пророчество, както Той ми заповяда, и влезе в тях дух, – и те оживяха и се изправиха на нозете си – твърде голямо опълчение.“

Иезекиил 37:9–10

Видението на Иезекиил ни връща към първоначалото, обръща метафората и от мотива за прахта, пепелта и тленността ни повежда към мотива за обновяването, за раждането, за възземането на живота, на човека от пръстта: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа...” (Битие 2:7). Или, ако перифразирам едни думи на Николай Рьорих, вложени в устата на Христос: „Истина, в тази пепел има повече светлина, нежели в нейните камъни (скъпоценни камъни от огърлицата на Магдалина – б.м.); защото от пепелта могат създа камък, а от камъка – само прах...”, – от пръстта може да се създаде човек, а от човека – само пръст.
 И тъй, прах във вятъра – безсмислицата на съществуването и неговият най-висок смисъл, на едно ниво; а на друго, прах във вятъра – и бренността на живота с неговото висше състояние – безсмъртността.
За тази дуалистичност, заложена от автора в образа, или за инстинктивния интерес на автора към нея вероятно отново си казва думата неговата близнашка природа. А още по-важното... Тъкмо тук, струва ми се, авторът (писателят, ученият, лекарят, човекът) може би несъзнателно, може би без да иска, е налучкал възможен отговор на въпросите, дето мира не му дават, дето все го държат буден и бдящ.

* * *
Сега нещо встрани от темата, но и в темата...
В „Магията на словото“, където проф. Златимир Коларов инструктира своите студенти и аспиранти как да пишат научни трудове с цел да ги улесни, той е извел 26 – по думите му – „постулати (заповеди) при писането“. От тези 26 правила на „раб Божий Златимир“ към любознателните младежи според могат да се извлекат и –

Десет Божи заповеди
на раб Божий Златимир към писателя

1 заповед: При писането (а и не само) си поставяйте ясни цели и конкретни задачи.
2 заповед: Обмисляйте нещата не във формата, а в същността им – съдържанието и смисълът се крият в същността, а не във формата.
3 заповед: Пишете с кратки изречения.
4 заповед: Мислете и пишете просто.
5 заповед: Опитайте се да уловите ритъма на изречението, това ще ви помогне да хванете ритъма на абзаца, а той, от своя страна – ритъма на целия текст, който ще се чете (и възприема) „на един дъх”.
6 заповед: Словото да не се „натрапва”, а само да присъства.
7 заповед: Използвайте точното означение на думата, за да избегнете двусмислие.
8 заповед: Не казвайте нещо с две думи, когато можете да го кажете с една, не го казвайте с три думи, когато можете да го кажете с две, не го казвайте... и т.н.
9 заповед: И най-простичкия текст го пишете с пълно отдаване и концентрация.
10 заповед: Не спекулирайте и не преигравайте, с други думи – не се поддавайте на изкушението да напишете нещо, в което не сте сигурни – това на листа личи пределно ясно.

Мисля, че всеки начеващ белетрист може да се поучи от тези 10 простички и ясни правила, които Златимир Коларов е формулирал с надеждата да преоткрие пред изкушените, които тепърва ще посягат към перото, а и пред себе си магията на словото. Те важат не само за начеващите според мен. Но това е друг въпрос.