ПО ТЪНКИЯТ ЛЕД, КОЙТО СЕ СЧУПВА

Изнесена: Премиера на книгата – Музей Земята и хората, 18.05.2023 г.


Златимир Коларов е професор по медицина, един от водещите ни национални ревматолози и същевременно утвърден писател не само от своето поколение. Той е потвърждение на разбирането и тезата, че писателят трябва да има богата лична биография, да умее да наблюдава живота в различните му проявления, да конкретизира, но и да обобщава и универсализира.
Това потвърждава и романът му „По тънката повърхност на леда“. Творбата е най-общо казано писателски роман, защото разказът се води от бивш студент по медицина, който е станал писател и трябва да напише произведение, по което да се направи сценарий и филм. Като консултант на автора се явяват психиатър и режисьор.
За общото настроение, обстановка и звучене на творбата влияние оказват и трагичните стихотворения на Едгар Алан По „Гарванът“ и „Анабел-Ли“, които звучат в романа, четени от влюбения в учителката си автор. Гарванът, тази „птица проклета“, както я нарича в знаменитото си стихотворение Христо Ботев, постоянно кръжи прокобно около писателя и напомня за очакваното зло.
„По тъмната повърхност на леда“ е психологически роман, в който писателят разкрива драматичните и сложни съдби на своите герои, които завършват в последна сметка трагично. Всички те имат свои преживени истории, които са ги разтърсили и са оставили трайни дири в живота им, променили са го решително, накарали са ги да достигнат до изводи и собствена философия за живота и човешката съдба.
Писателят прави следната автохарактеристика на главния герой: „Самотник на средна възраст, с травми в детството и комплекси в зрелостта, общо взето глупак и мизантроп… Чудя се дали си струва да го описвам – в голяма степен ми е безличен, безинтересен, такъв ще е и за читателя. Читателите не обичат комплексирани провалени смотаняци, обичат победителите, силните, отличените, а моят човек тъне в блатото на собствената си безизходица, заслепен от страхове, спомени, комплекси…“ Само че Златимир Коларов е наясно с проблема народ и население и че сериозният писател трябва да пише за малцинството народ, за да увеличава броя му и да намалява количеството на населението.
Някои от героите имат имена, но други са просто Скулптора, Художника, Букинистът, Клошаря с металотърсача, което говори за тяхната универсалност. Всички те са преживели силни драми, щастливите им мигове по тяхна вина са били краткотрайни и всички те са грешници и ще платят цената за извършените грехове.
Особено силна е хуманистичната струя в романа, което е характерно въобще за творчеството на Златимир Коларов. Ето думите на скулптора към писателя: „Изоставената, излъганата и разочарована жена се превръща в жена със стъклени очи и сърцето й се превръща в стъкло… Такива като теб – чувствителни, самотни, тъжни, са най-опасни за жените. Те превръщат всяка жена в жена със стъклени очи и стъклено сърце.“ Самотата и страхът правят стъклени очите и сърцата им. Това е страшно, защото те стават безчувствени и отчаяни, не намират Смисъл в живота си. Клошарят обобщава: „Всеки си има по една вълнуваща история. Пази я, къта я в душата си за старини. Да го топли, да му спомня миналото, младостта, да му напомня, че не е живял напразно. Тези са щастливците… Те са малко. Повечето сме ние, нещастниците – одърпани, посърнали, всеки ден еднакви, незабележими, сиви. С надрани сърца и разкървавени души.“ Всеки от тях има своята си история и е готов да я разказва, за да я преживее, защото болката ги кара да приказват. Всеки има нужда от топлина, съчувствие, състрадание, споделяне – това е основното послание в случая. Клошарят съветва главния герой „да споделя своята история с някой събрат по чашка, за да му олекне, защото има смисъл само едно нещо – да ти е леко и спокойно на душата“. Ето какво споделя главният герой: „Не е нужно да изживееш нещо необичайно, за да е красиво, силно, топло, може да е най-мъничкото обикновено нещо – прегръдка, въздишка, докосване, целувка, среща, споделена дума, поглед, усмивка, мълчание дори, за да те направи щастлив и лек както никога преди. Определят го като силата на любовта. Мисля си, че любовта всъщност е усещането за другия дори когато не е до теб, мисълта за него, очакването да го срещнеш, усещането, че го има, че го имаш, че е щастлив от мисълта, че те има, и че той те има, споделената взаимност… Любовта – най-ценния дар на живота“. Любовта преодолява кошмарите, които са свързани със стресови състояния, извънредни преживявания, които отключват преживени психологически травми.
В известен смисъл романът е и феминистки. Ето какво говори един от героите за жената: „Създадена е чрез биотехнология от клетки от реброто на мъжа. Поради това тя е второто издание на човешкия род, голямото тайнство на живота… и като такова – подобрено: мъжът воюва и убива. Жената ражда и се грижи, мъжът отнема животи в битки. Жената дарява живот и в мир, и в битки. Това поставя жената по-високо от мъжа в класацията за ценностите и морала…“ И това послание се повтаря няколко пъти в творбата. В тези думи откриваме и пацифизмът на Златимир Коларов.
Клошарят разказва своята история, несполучливия провален брак, затвора, отиването в мините в Родопите, отношението му с местното момиче, което забременява от него, а той подло и малодушно избягва и го изоставя, което води до самоубийството на момичето. И той плаща за престъплението си. Особено силно са подчертани добротата и благородството на родопчаните. Но тук особено важна е темата за отвратителната хлевоуста Махала, ретроградните моменти все още съществуващи при тези българи.
Художникът реставратор и иконописец си има също своята драматична до трагизъм история. Пришълката Мария е магнит със своята красота. Тя е жената хетера, развратница, която обладава монасите, развращава ги и ги прави грешници, за да си отмъсти на Бога, отнел първата й рожба. Успява да обладае и художника, да го използва за физически донор да роди дете и след като постига целта си, изчезва. И той плаща греха си с тежката съдба да рисува портрети по морето през летата. И неговият живот и съдба са провалени.
Хуманизмът на писателя намира силен израз и в социалната му чувствителност, която е несъмнена. Ето как е описано сивото, скучно, безинтересно, повтарящо се ежедневие по морето: „… жените прибират стоките, наредени по сергиите, забързани да си вървят вкъщи, за да перат, готвят, чистят и помагат, продавачите бутат опразнените колики, следвани от букиниста с раздрънканата си количка, пълна с кашони с книги…“ И тази картина многократно се повтаря в романа.
Златимир Коларов разсъждава за различните типове жени – според него има възвишени жени, сприхави и свадливи, ревниви, страстни, разкрепостени и темпераментни в сексуално отношение жени, досадни жени, смазани от живота, безлични жени, кротки и отдадени на семейството и децата жени, суетни жени, жрици на любовта, които също са нужни на природата.

В центъра на романа е писателството, творчеството. Ето какво съветва режисьорът - възпълният мъж писателя: „Най-добре отиди на море – печи се на слънцето, плувай, вечер пий в някое непретенциозно схлупено кръчме. Срещни се с докери, работници, моряци, забий някое младо гадже! Напий се, сбий се, ако ще повръщай, пълзи по колене, но направи нещо неочаквано, различно, скандално, нестандартно… И писането ще се отприщи..“ Това е психологически много вярно. И още: „Началото винаги е трудно – чудиш се откъде да тръгнеш, как да започнеш, къде да спреш. Как да го разкажеш, че да е интересно и нестандартно, всяка мисъл ти навява усещането за клише… И неочаквано някой ден, изневиделица, внезапно добрата идея те осенява, блясва пред очите ти като светкавица и облъхва душата ти като мощен полъх, друг път идва тихо, подмолно, леко, наситена с трепет, вълнение и нежност. Може да се случи на улицата, в трамвая, на масата с приятели, рано сутрин или късно вечер, по всяко време. Трепетът в душата ти подсказва, че си стъпил на печелившата пътека. Нахвърляш се върху листа, в случая – компютъра, записваш първите две-три думи и мисълта ти потича вълнуваща, равна, гладка, силна, устремена в една посока – към сиянието в далечината. Постепенно набира мощ и потича като река – широка, пълноводна, мощна…“ Това е споделен личен писателски опит за творческия процес.
В известен смисъл Словото е и мощен антидепресант. Неслучайно Библията започва с „В началото бе Словото“, словото е в основата на всичко, сътворено от Човека. Като писател Златимир Коларов се интересува от автентичният неподправен живот, от естеството, затова неговите герои не посещават изискани ресторанти, а предпочитат кръчмите, И то не само по финансови причини. А защото там е истинският бушуващ пълнокръвен живот там мирише на живот.
Специално ще отделя няколко думи за главния персонаж в романа – писателят. Той е осиновено дете, което научава истината от осиновителите си късно, заради което ги упреква. Семейството, в което попада, е интелигентно – лекар и учителка. Но се оказва, че майката, която го е родила, е болна от сериозна генетично заболяване, което, ако се развие, е разрушително за болния, както се случва с нея. И когато разбира това, с майчиното сърце се обажда на осиновителите и им съобщава за опасността. Правят изследвания на сина, но болестта не показва присъствие у него, а само на гена. Той отказва медицината и започва писателството. Решава да няма деца, за да не ги направи нещастни, предавайки им болестния ген. Затова пропилява истинската любов, когато я среща в лицето на медицинската сестра. Поради предразсъдъци и страх той прави нещастен себе си, удавя се във водите на бурното море, тя също умира. Сбъдват се думите на клошаря: „Всичко се връща на този свят, да знаеш – доброто понякога, лошото винаги“..
„По тънката повърхност на леда“ е силно екзистенциален роман. В него Златимир Коларов размишлява за най-важните екзистенциални, философски и метафизически въпроси за Човека, включително за Смисъла. За ролята на индивидуалното ДНК на всеки човек и трите мойри – Клото предопределяща живота и съдбата на всеки човек, неговият край, Лахенес, която води нишката на съдбата през страданията и радостите на човека, а Атропос е най-страшната, защото с везната в ръка определя края на човешкия живот. Докато си зададем най-трудния въпрос: „Какъв е смисълът тогава да живеем, като ще умрем? Какъв е смисълът да се борим, да се утвърждаваме, да спорим, да устояваме различни тези, да воюваме, да градим кариери, да трупаме богатства, да вървим напред?“ И писателят предлага своя отговор: „Единственият смисъл може би е да обичаме, защото само когато обичаме, не вредим на себе си и на другите“.
Златимир Коларов е майстор на описанията. В това се убеждаваме от целия роман. Ще цитирам част от едно описание: „През лятото песен на птици, жужене на пчели и ромон на потоци подчертават тишината на гората – плътна, бездънна, прохладна, вечна. През зимата става тихо – птиците ги няма – отлетели са на юг или са слезли в равнината, снегът поглъща всеки шум. Само отнякъде изписква самотна сойка или от замръзнал клон се свлече сняг и утихне. Или се чуят тревожни стъпки на уплашена кошута от свлеклия се сняг и заглъхнат между смълчаните дървета.“
Романът започва и завършва с една и съща картина, което създава усещане за завършеност. Неговите герои не са черно-бели двуцветни персонажи, а сложни и многопластови. Златимир Коларов умее да разказва увлекателно и вълнуващо, което поддържа интереса на читателя. И с тази си книга той доказва умението си да спазва мярката, което е сред най-важните елементи за наличието на талант. Сюжетните прекъсвания и възстановявания, преплетените сюжетни линии са сред художествените достойнства на романа.

Златимир КОЛАРОВ, „По тънката повърхност на леда“, роман, Изд. КЛМН, София, 2023 г.