Товарът и очите на наследника

"По тънката повърхност на леда" - най-новият роман на лекаря-писател Златимир Коларов е поредното проявление на рядката комбинаторика, с която го е дарил Бог – да познава и лекува човешкото тяло чрез таланта на лекар; да познава и лекува човешката душа чрез таланта да я ословеси.
Книгата притежава както литературна, така и медицинска плътност. Вътрешният монолог е предаден с лекота, а съдържанието му поразява както със сложния обем, така и с дълбокото разбиране на  трудността да се живее.
С познатия и от предишните му романи похват на конструктор, Златимир Коларов създава щедра система от „огледала“ около главния си герой. Нещо повече – те са подвижни, неподвластни на интелекта, изненадващи и изплъзващи се. Героят е „наследник“ в най-широкия смисъл на думата. Подобно на Казуо Ишигуро и неговия рефрен от песен „Никога не ме оставяй“, въплътен в едноименния роман, тук „Гарванът“ и „Аннабел-Ли“ на Едгар Алан По владеят възприятията на героя към околния свят. И ако отчаянието на самотния интелектуалец се захранва от фразите „нивга пак“ и „не бихме могли“, то авторът-лекар от всяка страница на този емоционален, интимен и трагичен сюжет повтаря на читателя: „не си сам“…
Лекар и писател също, протагонистът от първо лице разкрива до пълен разпад вътрешния си свят, а авторът го въвежда и извежда от света на читателя хладнокръвно, но с осезаема обич. „По тънката повърхност на леда“, всъщност, е заглавието на два романа – този на героя-писател и на романа, в който той е герой. Приплъзването, сливането и нуждата от сепариране – много умело създават частите на една човешка история – от класическото наследство, което всеки получава при зачеването си, до сбогуването с всички придобити наследства на прага на смъртта. С изключителен хуманизъм авторът описва базисни причини за капсуловането на своя герой. Психологическата драма на човек, оказал се с рядко генетично заболяване, чийто вътрешен живот е изцяло непознат за околните. Тази гледна точка се оказва и литературно откритие, което сближава читателя с трогателно крехък свят, в който нерядко открива катарзисно и самия себе си. Материите, с които героят е заобиколен – стъкло, лед, стени, вода – подсилват парадоксалния му стремеж към самоидентификация, нуждата му от назоваване на Началото и страстта му към окончателния Край. Общуването между хората на изкуството е мимолетно успокоение, че писането, формообразуването, цветовете – са начините да се търси, догонва, създава и унищожава женския образ. Какво ли би останало от жената, ако безброй мъже през вековете не бяха я възкресявали в изображения от най-причудлив характер?
Романът за пореден път задава въпроса за смисъла на човешкия живот и за пореден път отговаря, че той е в Любовта. Лицето на този роман предупреждава, че покоят, който търсим в клишетата на живота, е краткотраен; че пътят заплашва всекиго със самота; че Стриндберговият модел на „аз-драматургията“ е нелечима диагноза за човешкия род.
„По тънката повърхност на леда“ е вдъхновена наука, чиято структурна решетка валидира индивидуалната история. Няколко мъже на различни етапи в своите персонални търсения на Жената. Проф. Златимир Коларов демонстрира как и през мъжките филтри блика древният стремеж към андрогинност – жаждата за съвършената близост. Но той не спестява почти документално изречената истина за природата на мъжа, който убива, ловува и лишава от обич.
Големият български сценарист Боян Папазов казва, че писателят е „чувствилище“. Едно от „огледалата“ на протагониста – Психологът – казва, че е невъзможно да разбереш жената. Можеш само да я почувстваш. В този смисъл словесната тъкан на романа е майсторски зачената – в логично изградената структура се появяват и изчезват „чувствания“, които за миг се успокояват в познати травматични спомени, за да бъдат изтръгнати от течението на живота в неизвестна посока.
И този роман не прави изключение, вкарвайки в сюжета „мейкинга на писането“ – той по правило е много любопитен за читателя. А тук писането е професионално „заболяване“, което не е в състояние да излекува своя автор-мизантроп, но резултатът лекува безброй човешки същества.
Посветен на жените, с които животът е срещнал своя автор, романът фокусира образите на рождената майка, жената, отгледала героя, и обобщения образ на любимата. Не случайно по професия тя е медицинска сестра. Трагическият избор на героя е да спре потока на Любовта, но поуката от неговата история поражда Любов на принципа на махалото. Матрицата „Хубавка и Чудовището“ се реализира по един съвременен начин, с мрачен изход, в полза на литературното наследство.  
 

Златимир Коларов е лекар ревматолог, професор в Медицинския университет в София, писател и сценарист. Роден е в София в семейство на лекари.
През 2000 г. защитава дисертационен труд за придобиване на научна степен „доктор на науките“ на тема „Клинико-генетични проучвания при ревматоиден артрит“. През 2004 г. след конкурс е избран за доцент, а през 2006 г. за професор.
Освен на научни трудове е автор и на над 20 книги: художествени творби, публицистични и литературно критични произведения, научно-популярни четива за заболяванията, които лекува. Автор на 17 сценария за игрални, документални и научно-популярни филми. Сценарист е на филма „Пътят към върха“, а по романа му Illusio Magna е заснет филмът „Пепел върху слънцето“, на който е съсценарист. 
Плодотворно работи в творчески тандем със съпругата си, кинорежисьора Валентина Фиданова-Коларова.
Председател на Съюза на писателите-лекари в България „Димитър Димов“.