ПАРЛИВА ПУБЛИЦИСТИКА

Рецензия за „Сиво, черно и свещица“ (публицистика), КЛМН, 2014

Ако си направим труда да хвърлим поглед към актуалната публицистика в българските вестници, съзнанието ни ще се задръсти от дребнотемие, от хулителски статии по конкретно нашумели случаи: или убийства и налудничаво поведение на шофьори, или дръзки обири и депутатски гафове, или скандали около решения и изявления на правителството. Рядко ни се отдава възможност да прочетем задълбочена аналитична разработка по жизненоважни, стратегически проблеми на нацията ни. Социолозите и политолозите са облъчени от лобистки практики и погледът им към социално-икономическите процеси в България обикновено е пречупен от партийната им обвързаност. Факт, който прави разработките им повърхностни, лицемерни, дори заблуждаващи читателя.
Затова е толкова интересно да се прочетат публицистичните статии на проф. Златимир Коларов, които той публикуваше през последните 5 години във в. „Словото днес” и които сега е събрал в томчето „Сиво, черно и свещица” (изд. на КЛМН, 2014). Само бихме могли да съжаляваме, че тези текстове не са достояние на популярни онлайн медии, където отзвукът им би бил значим.
Много са особеностите на неговото възмутено перо: и като полемичност на стила, и като разработване на дадена проблематика той демонстрира талант на вникващ в детайлите автор – от несъвършенствата на демокрацията като доктрина, през религията и нейните послания за добротворчество, до призванието на лекарската професия. Бидейки практикуващ медик от няколко десетилетия, естествено Златимир Коларов черпи сюжети за разказите и за публицистичните си етюди от ежедневния сблъсък с безумната здравна реформа, продължаваща вече 26 години, както и от цялостната картина на незавидна социална и морална ситуация у нас. Всеки един допир до съдбата на отделен пациент оставя в съзнанието на лекаря следи, които се натрупват, конфигурират по различен начин и в един момент се изливат в символно обобщение – повест, разказ или остро критичен журналистически материал.
В предговора към настоящата книга авторът отбелязва, че подтик за изявата на полемичното му словотворчество е било предложение от Деян Енев и Воймир Асенов да напише кратък материал на тема „милосърдие”. А кой, ако не един лекар, познава всички нюанси на тази извечна категория? Така се ражда есето „Сиво, черно и свещица”, дало заглавието на сборника и последвано от още 25 брилянтни изригвания на несъгласното „Аз” на Златимир Коларов. Какво е в основата на тези текстове? Обикновено вниманието ни приковават няколко случки – на улицата, в болницата, от ТВ екрана. В своите мисли за милосърдието авторът оцветява случващото се в сиво и черно, но свещицата я държим всички ние – в нашите собствени ръце той поверява надеждата и спасението. Често в контекста на разказваческия тон се втурва риторичният му възглас: „Защо нас, българите, ни обединява нещастието, а не радостта?” или „Г-н Дянков, докога ще чакаме закон за дарителството, който да освободи от данъци дарените с най-чисти чувства средства, за да се спаси дете, бедняк, страдалец?”
В есетата на Златимир Коларов кипи не само енергия, но словото в тях прелива от емоции, като че ли човечеството е притихнало пред буря, а историята мълчи примирена. Особено това е видимо в текста „За Иван Динков и победата”. Вдъхновен от стихотворението „Победа” на Динков и от финалния стих „Никоя победа не връща мъртвите!”, Златимир Коларов изписва пет страници с откровено отричане на фетишизирани военни символи, на националистическата демагогия, послужила за унищожението на милиони хора: „Кръстът за храброст е безподобна пошлост, недостоен начин да се превърне официално убиецът в герой, да се държи буден Античовекът в човека!... След всяка война или революция новата власт разрушава паметниците на предишната и строи нови, обругава бившите и величае своите герои... Всеки паметник вместо да гради мир, кладе война, защото поддържа живи спомените за войната... Всеки паметник на загиналите във войната е построен върху човешки кости и споен с човешка кръв. Поради това само жените могат да разрушат един паметник, без да светотатстват, защото те са родили жертвите...”
Тук изрично трябва да подчертаем, че патосът на автора винаги се обляга на конкретна фактология или на общочовешки ценности, на драматични разминавания в официалната политика на държавните органи и реално случващото се. Така ще го чуем да казва: „Обществото ни е болно. Много болно. Тежко болно. Не само в национален, но и в планетарен мащаб.” И в експозето му започва една съвършена дисекция на това болно тяло – „симптоми, диагноза, лечение, прогноза”, както терминологично пренася познанията си лекарят върху обществените отношения: препратките към Библията са чести, но основните бацили за аморалното поведение и безчовечността в този уж модерен 21 век Златимир Коларов намира в сбъркания модел „добро-лошо”, насаждан ежедневно от ТВ екрана, от екшън филмите и пошлите шоу програми. Новите поколения приемат като пародия семейните ценности, православната църква е напълно абдикирала от живота им, а училището не възпитава норми за морал, за грозно, красиво и благородно. В няколко свои статии публицистът се връща към безличния имидж на Българската православна църква – и като институция, и като практика. Обиколил доста манастири из страната ни, бил в манастирите на Атон, посещаващ и ред църкви в София, сам правнук на отец Константин от с. Девня, неговите впечатления не са повърхностни, за да изрече с болка: „Нашите свещеници искат да вкарат хората в Храма не за да им разкрият Вярата и да пречистя душите им, а да им вземат парите.” А ето какво взривява гнева на писателя-гражданин: „Чух по радиото, че Светата наша православна църква не иска да плаща осигуровки на своите служители. Законите в България, Свети премудри брадати господа, задължават еднакво всички българи! С това си поведение се доближавате до фарисеите, които изкупуват греховете си с индулгенции, и се отдалечавате още повече от нас – вярващите простосмъртни...” Златимир Коларов призовава за коренна реформа в управлението и функциите на Българската православна църква, чиито закостенели ритуали и неразбираеми литургии дават възможност за манипулация на личността, което пък се използва от „недостойни и фанатични хора – политици, вождове, крале...”
Разбира се, превес в публицистичния патос на този сборник имат текстовете, посветени на здравеопазването – ето няколко заглавия: „За писанията за лекарските грешки”, „Медицинското образование и здравното обслужване”, „Реформите у нас и по света”, „Десет причини, поради които не бих станал здравен министър”, „За старостта, достойнството и още нещо”. Недоразуменията в здравната политика на всички правителства досега са толкова много, че няма да ни стигнат десет страници, за да ги систематизираме. Но всеки, който прочете тези перфектни анализи, ще си изясни, че сложният баланс в отношенията „лекар – пациент” може да бъде постигнат само с воля от страна на управляващите да се следват европейските модели – достойно заплащане на лекарския труд и лично внимание към всеки пациент, а не третирането му като финансова единица. Човеколюбието, грижата за всеки болен са изчезнали от т. нар. клинични пътеки на Здравната каса. Златимир Коларов набляга на творческия елемент в дейността на всеки лекар: искат се огромни познания, въображение, способност за прогнозиране, за да може медикът да обхване всички страни на един комплексно болен организъм, а не да подхожда към живото същество като към предмет, който трябва да бъде вкаран във финансово обезпечените рамки на правилниците. „Ще дойде време, казва професорът, когато ще каним лекари от Африка, но и те няма да дойдат да работят в България за няколкостотин евро... Да не забравят политиците, че здравеопазването е една скъпоструваща дейност, че тя е инвестиция в бъдещето. Пестейки пари сега, ние залагаме мини за бъдещето. Трябва да се даде свобода на лекаря да лекува според своите познания и опит, а не според изискванията на един бездушен алгоритъм.”
Авторът излага проблемите в разгърнат вид, вижда ги от различни страни, показва възможен път за решаването им. И въпреки че той категорично и обосновано заявява с главни букви НЯМА ДА СТАНА ЗДРАВЕН МИНИСТЪР, читателят все повече се убеждава, че на този пост наистина не трябва да бъде поставяна политическа фигура, а действащо лице от системата, което познава всички етапи, разклонения и сфери – практически и научни – на здравеопазването, иначе обществото ни ще продължава да бъде объркано, недоволно, взривоопасно.
В заключение ще кажа, че проф. Коларов умее да обговаря философски всяка заинтригувала го тема – особено впечатлява статията му „Капсулираното общество”: тя дава отговори, които обясняват корупцията по всички етажи на властта, нихилизма на съвременника и усещането ни за „най-нещастна нация”. Всеки един от нас вероятно е изричал фразата „Писна ми!”. Но писателят не може просто да вика, затова след възклицанието „Писна ми от нашенската си, българска демокрация – незряла, доморасла, недорасла, безотговорна, с претенции без покритие...!”, Златимир Коларов изброява над 50 уродливи явления, белязали днешния ни ден. Още преди три десетилетия френският философ Пол Рикьор предупреждава модерните общества: „Суверенността на държавата е станала неразгадаема за самата нея поради сложността на сферите на влияние, управляващи гражданското общество. Действително ние не действаме непрекъснато като граждани, а само от време на време – например, когато гласуваме; много по-често се държим като производители и консуматори.” Точно към гражданската съвест, личния морал и разбиване на тези порочни сфери на влияние е основният прицел в публицистиката на Златимир Коларов. Дали има кой да го чуе, това е съвсем друг въпрос.