СЪВРЕМЕННИ АСПЕКТИ В ПАТОГЕНЕЗАТА НА РЕВМАТОИДНИЯ АРТРИТ - първо издание (Университетско издателство Св. Климент Охридски, 1997)

РЕЦЕНЗИЯ
за книгата „Съвременни аспекти в патогенезата на ревматоидния артрит“ (общи положения и конкретни проявления) от Златимир Коларов
Рецензент: д-р Михаил Л. Огнянов, ст.н.с. I ст., д.м.н.

Предлаганата книга е посветена на един изключително важен проблем на съвременната медицина. Ревматоидният артрит е между болестите, които по още неизяснени причини, засягат все повече лица. За отбелязване е обаче, че този процес на разпространение на болестта съвпада с период на развитието на медико-биологичната научна област, когато тя е в състояние да проникне все по-дълбоко в механизмите на развитието й. Макар и нерешени всички въпроси, съвременната медицина не е безпомощна срещу развитието на тази болест. Постигнати са значителни успехи при диагностицирането и при лечението й. За да може всеки лекар да прилага при всеки конкретен болен тези нови възможности, той трябва да познава съвременните изследвания върху патогенезата на болестта. Авторът на предлаганата книга си е поставил имено тази задача: да изложи в ясен вид съвременните изследвания върху патогенезата на ревматоидния артрит по начин, те да бъдат основа за научно обоснована диагностика и лечение. Казаното обяснява нуждата от публикуването на труда.
В сегашния етап изследването на ревматоидния артрит фокусира усилията на най-силно развиващите се направления в медико-биологическата област: биохимията, имунологията и молекулната генетика. Развитието на тези направления е с такова темпо, че един лекар трудно може да следва техните стъпки. Поради това в книгата могат да се различат от една страна изложения на постиженията на фундаменталната наука, а от друга – прилагане на тези постижения в конкретната област – изучаване на ревматоидния артрит. Така всяка глава е разделена сметрична на тези две области – напр. „HLA-система“ и „HLA-система и ревматоиден артрит“. Считам, че този подход е напълно оправдан.
Както изложените данни, така и представените хипотези и възгледи напълно съответстват на съвременната наука. Авторът показва завидна за един клиницист компетентност в областта на имунологията и едва ли един специалист имунолог би могъл по-ясно да изложи съвременното състояние на съответните раздели на имунологията. Заедно с това, неговата квалификация като клиницист му дава възможност да прави синтеза, който в тази област трудно може да бъде направен от чист имунолог.
Като се има предвид скромния дял на българската наука в рамките на световната, обяснимо е широкото позоваване на автори от цял свят. Книгата се основава върху 355 библиографски единици предимно от последното десетилетие. Все пак не са пренебрегнати и нашите усилия в тази област, някои от които с участието на автора. Може да се каже, че в Клиниката по ревматология към Софийския медицински факултет се оформя българска школа по проблема за ревматоидния артрит, която кореспондира и с усилията на Катедрата по педиатрия. Многократно съм имал възможност – като рецензент на техни трудове – да констатирам, че тяхното ниво съответства на световното, въпреки всички материални и организационни затруднения.
Оценявайки напълно положително изложението, при един аналитичен преглед могат да се направят и някои препоръки. Така, при изграждането на предложените хипотези за ролята на HLA-изотипове при автоимунни заболявания трябва да се отбележи, че тези хипотези са предложени в различни етапи на научното развитие. Някои от тях имат предвид едни и същи процеси, изразени с различни термини, появили се в хода на научното развитие. Така напр. гените на „имунни отговор – IR – immune response“ (стр. 24), постулирани от Б. Бенацераф, сега се индентифицират като гени от клас II на главния комплекс за тъканна съвместимост.
В англоезичната, както и във френскоезичната литература индоевропейците се означават като „кавказци“ – по традиция, въведена от Й. Блуменбах през 1793 г., който е смятал Кавказ за прародина на европейците. В българската литература това означение е непривично и води до заблуждения – срещал съм текстове, в които авторът е разбирал, че дадена генна честота се отнася за някакво кавказко племе. По-добре е вместо „кавказоиден“ да се пише „европеиден“ (стр. 43).
Към стр. 44 - означенията Т- и В-лимфоцити са въведени от Ivan Roitt през 1969 г., разбира се въз основа на цитирани по-ранни изследвания.
Към стр. 64 е добре да се спомене и феномена „capping“ по повод подвижността на рецепторите във „флуидна среда“.
Към стр. 68 – неясен е изразът „до сега не са открити естествени лиганди за γ/δ TCR“.
Към стр. 69 - към антиген-представящите клетки да се споменат и Лангерхансовите на кожата и лигавиците.
Към стр. 116 – цитокиновият спектър на Тн1 се състои от Il-2, Il-12, интерферон γ. Макар, че се споменават Тн1 и Тн2 клетките, добре е по-ясно да се очертае тяхната патогенна роля. При РА основна роля играят Тн1.
Към стр. 136-138 – да се дефинира по-ясно „паракринния“ и „автокринния“ характер на цитокиновото действие, което добре обяснява авторските данни за несъответствие на концентрацията им в синовиалната течност и кръвта.
Към стр. 154 – да се спомене и за ролята на острофазовите белтъци – диагностично и ролята им като протеиназни инхибитори.
Стр. 198 – малко повече за свободните кислородни радикали.
Също така би трябвало да се споменат и антиколагеновите антитела.
Всички тези препоръки не са задължителни и имат по-скоро редакционен характер.
В заключение оценявам високо предлаганата книга. Тя идва да задоволи една насъщна задача – да приведе в съответствие със съвременната наука знанията на нашите лекари в една особено важна област на медицината. Тя се вписва в едно съществено направление на съвременното научно и техническо развитие във всички области – т. нар. „continuous education“. Известно е, че за около 8 години един лекар се „изхабява“ и се нуждае от системно подновявяне и ревизиране на знанията. Най-общата характеристика на книгата е, че се вписва в тази насока. Поради всичко това, считам книгата за особено полезна и нужна на българския лекар.

М. Огнянов