НОВЕЛИТЕ НА ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ

Публ.: On line: pzdnes.com, 30 март 2019

Златимир Коларов създава стойностната си проза, без да вдига много шум около себе си. Той е професор по медицина, един от най-сериозните и утвърдени национални специалисти ревматолози. Успешно съчетава лекарската професия с писателството, доказателство за което са книгите му с медицински характер и белетристичните му сборници. Това, което обединява книгите му с медицинска тематика и тези с разкази, новели и повести е хуманистичната струя, която преобладава в тях. Проф.Коларов вече се нарежда сред сериозните имена на писателите лекари в националната ни литература. Ще спомена, че сред признанията му като белетрист е Националната литературна награда „Димитър Димов“.     Между лекарската и писателската дейност има съществена връзка, защото и двете са свързани и са присъщи на хора хуманисти по природа и нравственост. Както отбелязва Деян Енев в предговора към една от книгите му и лекарите, и писателите се занимават с болката на хората – болката на тялото. И на душата.
Сборникът с новели „Среднощен етюд за стари глупаци“ съдържа седем новели. Самите заглавия на творбите подсказват общата им тоналност и   настроение. Интересното при Златимир Коларов е, че той е предимно столичен човек, но не прекъсва контактите си с провинцията. Урбанистичните му творби населяват герои от крайните софийски квартали. Белетристичните му интереси не са концентрирани в луксозните заведения в центъра на столичния град или провинциалния градски център. Не го интересува т.нар. хайлайф и животът на забогателия по съмнителен начин българин. Нито силиконовите мадами, още по-малко мутрите. Доколкото се срещат, те са  периферни персонажи, защото този автор се интересува от дълбоко същностното – сиреч духовното. Не съм чел творба на Златимир Коларов, в която той да описва лъскавото, агресивното, парвенюшко-снобското. В центъра на неговия писателски интерес са унизените, смачканите от живота и съдбата хора, на които той отдава писателското си съчувствие и състрадание. Така нареченият малък човек е основен герой на творбите му. Той се интересува от хората, в които човешкото не е изгубило своя смисъл, защото за него очевидно духовните хора са солта на живота и те дърпат света напред.
„На последния ред в киното, или среднощен етюд за стари глупаци” е силна антивоенна новела, в която войната е внушена като най-голямото човешко зло, където дяволското, демоничното, бесовското в човека вземат връх. Несъгласията на белетриста и упреците му са към живота както преди 9.ІХ.1944 г., така  след него. Това е част от честността на творбата.
Заглавието на новелата „Бедната душа” подсказва нейната същност. Неуспял студент от провинцията започва работа и сивото ежедневие и безперспективност са постоянният му спътник. Години блъска за една гарсониерка, негов събрат идва в гарсониерата, пиянства и умира. А бедната душа продължава да пише писма до родителите му от името на сина им. Когато решава да отиде до селото на починалия разбира, че те отдавна също са починали и по същия начин бившият учител е отговарял на писмата от името на родителите му. Писателят силно е внушил сивото, скучно, безперспективно живуркане, безрадостното съществуване. А сред най-големите престъпления срещу човека е  лишаването му от перспектива и надежда.
Естествено е част от персонажите в новелите на Златимир Коларов да са лекари. В „Телефон на доверието” психологът Дарий Гълъбов е самотник, който през всяко дежурство разговаря с нещастници. Ето пасаж от разказа: „С годините опозна хората и видя, че по-голямата част от тях бяха потънали в дребните си ежедневни грижи, бяха се обезличили и превърнали в аморфна маса, изтъкана от страх, примирение и робско търпение.”  Още: „И лудницата започваше: звъняха му отчаяни хора на прага на пълното безумие, изнервени мъже, изоставени жени, разочаровани младежи, психопати, неврастеници, хипохондрици, интелектуалци – излъгани, поругани, обидени, потънали в бездната на самотата, плод на собствените им грешки и комплекси и на чуждата враждебност. Изгубили всякаква надежда, търсеха съвета му, закрилата и помощта му, водени от желанието да споделят болката си с някого, без да го виждат, защото така по-лесно можеха да говорят за най-съкровеното и тягостното в себе си. Дарий усещаше, че понякога звъняха, само за да избягат макар и за миг от терзанията си, без да вярват, че нещо може да се случи, да се промени, че нещо добро може да се появи на сивия хоризонт на тъжното им ежедневие…”
Със силно хуманистично въздействие е новелата „В края на часа по рисуване”. Посланието в „Зарко” е в края на разказа: „И за успокоение ще ти кажа, че осъзнаването на хармонията е началото на пътя към прозрението, към Светлината. Или казано по-простичко: всеки човек и всяко нещо на Земята и Вселената има своя неповторим, единствен, личен смисъл, а твоят е да летиш със затворени очи пред неизписания лист, да докосваш с мисълта си промисъла на Създателя и да предадеш осъзнатото на останалите хора – Божието послание, закодирано в живота и във всеки атом на Вселената, че хармонията е любов, разбиране и доброта и нищо друго, че трябва да я открием в себе си и да я дадем на другите, за да има смисъл, че сме живели…”
В новелата „В отблясъците на свещта“ самият автор се пита какво ще каже слушателят му, ако им разкаже сюжета си: „Реалност или фантазии, видения на мозък, обвит в алкохолни пари? Депресия, брътвеж на деградирал алкохолик или копнеж?…“ Моят отговор е, че всичко това е резултат от писателското въображение на Златимир Коларов. В творбата става дума за разминаването с щастието в живота поради собствената ни нерешителност, когато всичко се решава на мига, на страха и неспособността да направим решителната крачка, за което след това цял живот да съжаляваме. За самотата и екстремните извънредни ситуации в живота на човека. Но и за престъплението и наказанието, за съвестта, която цял живот ще ни гризе и няма да намерим покой, защото ще трябва да плащаме. Сюжетните изненади при прочита постоянно ни държат в напрежение, а финалът е отворен.
В новелата „Черно-бяла снимка от стар албум“ писателят е главен герой, около когото се развиват събитията в творбата. Затова и размислите за писателския занаят и дарба, как се поражда идеята, сюжета, фабулата за една творба е в полезрението на Златимир Коларов. Главният герой е успял писател – утвърден, търсен, богат. Но му липсва най-важното – автентичният истински живот, изгубил е вкуса към живота, станал е мизантроп. И главният екзистенциален въпрос: „Защо живя, глупако? … И се замисли – защо се роди, защо живя, къде е мястото му на земята…“ И писателят неслучайно завижда на безнадеждно болния младеж, който е изживял пълноценно живота си. И нерадостният  писателски извод, че се раждаме, за да умрем, такава е съдбата ни на човеци и единствената ни надежда е да изживеем смислено времето, отредено ни на земята.
Герои в новелите от книгата са интелектуалци – интелигентни и чувствителни хора. От всички творби на сборника ненатрапчиво се налага главният извод: общество и свят, който унизява талантливите, интелигентните и чувствителните, и дава предимство на дебелокожите, агресивните, неинтелигентните и нечувствителните, няма бъдеще, неизбежно го очаква дъното.
Споделих по няколко думи за всяка творба от сборника, не само защото вероятно още не всички са прочели книгата, а и за да илюстрирам същността на белетристиката на Златимир Коларов. Той е мъдър и мек, неагресивен автор, а посланията му са убедителни и категорични. Творбите в сборника не са разностилни, събрани на случаен принцип. Затова влизаме неусетно от новела в новела и книгата има цялостно звучене. Белетристът умело съчетава реалност и фикция. Героите в разказите му имат реални прототипи. Достоевски беше казал, че в живота се случват такива реални неща, които и най-гениалното писателско въображение не е способно да измисли. Известно е, че случките от „Старопланински легенди”  Йовков получава в Букурещ от един учител от Жеравна в суров вид. Но какво прави геният от реалния факт! След факта следва идеята, хрумването и започва истинската работа на писателя, в която проличава неговата дарба на разказвач. Това, което прави автора писател е МЯРКАТА  НА  СЪТВОРЕНИЕТО!
Новелите на Златимир Коларов имат и друго предимство – те са четивни. В творбите няма да открием маниерност, зад която обикновено се прикрива творческото безсилие. Езикът е изчистен от цинизми, вулгаризми и т.н.
Като типаж, като съдба, като мислене в психологически план, като морална философия, като нравственост, като социален генезис Златимир Коларов открива в своите персонажи човешкото, което в някои от героите може да е закърняло, но той вярва, че то не е окончателно погубено и в последна сметка може да се събуди отново.
При сюжети, подобни на новелите от „Среднощен етюд за стари глупаци”, при подобна писателска гледна точка и авторска позиция, чувствителност и хуманизъм, белетристът е изложен на опасност да премине границата, да наруши мярката. В драматичния и на места трагичен романтизъм на книгата властва тъгата, естествено идва и пречистващата сълза. Сълзата на Надеждата. Хуманистичните внушения в разказите от сборника на Златимир Коларов обаче не пропукват тънкия лед на мярката, затова не звучат сълзливо-сантиментално и захаросано. Сред най-сериозните достойнства на творбите е, че Зл.Коларов е преодолял  тези опасности.
Сюжетните изненади са още един плюс за белетристичните творби от книгата. И друго съществено постижение: всички новели от „Среднощен етюд за стари глупаци” са с отворени финали. Златимир Коларов никъде не предлага отговори, а поставя въпроси. Така, както го правят талантливите и сериозни белетристи.