ХОРИЗОНТИТЕ НА ВЪНШНИЯ И ВЪТРЕШЕН СВЯТ НА ЧОВЕКА

Златимир Коларов е автор, който приема света и човека в света с многопосочните му измерения, с движещите се – във всяко измерение, сили, направлявани от видими и невидими неща. В стремежа си да потърси причините за този – логичен и нелогичен от човешка гледна точка, процес, той импулсивно се насочва към нестандартното, различното и противоречивото.

В новата си книга с новели „Среднощен етюд за стари глупаци“ Златимир Коларов проследява живота на определена социална група хора – самотници, неудачници и несретници, без отличителни знаци. Хора, които не оставят следи след себе си, избутани извън „нормалните“ рамки на поведение и действие. Времето се изнизва покрай тях, без промените, които го направляват, да имат някакво отражение върху случващото се наоколо. Монотонността на делника ги завлича в дъното на нищото и примирението. Превръщат се в безучастни зрители, без сетива за собствената си личност и нейната вътрешна опустошеност.

Златимир Коларов не съди героите си, не им съчувства, а изпитва някаква подсъзнателна жал към тях и затова не им отнема всичко. Оставя им асоциативните спомени за миналото. Макар и редки, те предизвикват плахи емоционални трепети, лъч светлина пробива прашасалото им самотно съществуване, тръпка от присъствието – оскъден дар от съдбата, на жив човек, нахлул неочаквано в живота им, за да раздвижи застоялия въздух.

Старият мъж от последния ред в салона на кварталното кино („На последния ред в киното“) неизменно седи на последния ред и неизменно след прожекцията се прибира в застарялото като него апартаментче. Единственото му развлечение е пътят от дома до киното и обратно. И съвсем неочаквано в живота му просветва – изневиделица в дома му попада младо момиче, настанява се в него и го съживява, започва да усеща, че е нужен някому и може да помогне. Живителни тръпки разтърсват душата и тялото му. Те предизвикват и спомените от детството – чистото селско небе, уханието на цветя, топъл дом и простор.

Мъжът от киното – както и повечето останали герои в новелите, макар и трагичен посвоему образ, без в живота му да има реална трагедия, е органичен като типаж с трагиката на самотника, на апатичния и съзнателно примирения. Сложен образ, изграден и защитен по най-добрия начин.

В друга новела – „Бедна душа“, Златимир Коларов продължава темата за неосъществения човек и неговата безпомощност – осъзната или неосъзната, да променя настоящето. Тук писателят ни среща с друга разновидност на неудачника – мъж, чиито мечти и стремления са останали в далечното минало, в бедния му селски дом, защото сам е отрязал крилете им. С времето те – крилете, се превръщат в нравствени и духовни отломъци, преградили пътя на онова светло начало, което вече е само видение в сънищата му, но все още поддържа искрицата живот.

Бедната душа, независимо че е изхвърлена извън борда на действителния живот и бавно потъва в дълбоките води на нищото, не буди състрадание, а особена, извън логичните закони на живота, жалост.

В последните три новели (от съдържанието) – „Черно-бяла снимка от стар албум“, „В отблясъците на свещта“ и „Зарко“, се долавя полъх от магическия реализъм на южноамериканските писатели, полъх на мистичност и легендарност. Писателят Венцислав Василев (от „Черно-бяла снимка от стар албум“) е сложна психически и духовно личност, склонен е да приема иреални, въпреки трезвия му поглед към живота, мистични и тайнствени явления и случки и съвсем естествено да ги синхронизира с действително случващи се събития и ситуации и с традиционните рефлекси на обикновените – като поведение и мислене, хора.

Златимир Коларов естествено комуникира с природата, подчертава влиянието й върху емоционалното състояние на героите си и тяхното въображение.

В лайтмотива на споменатите три новели са заложени както мистика и окултни вярвания и настроения, така и известна романтика и пастелна оцветеност. Експресивният рисунък е въздействащ, въздействащо е и умението на Златимир Коларов да моделира героите си, да детайлизира техни постъпки, които уплътняват идейната задача и които открехват пролука към вътрешния Аз на личността, често жертва на психическа нестабилност и желание за себеизграждане.

Действието във „В отблясъците на свещта“ и в „Зарко“ се води от първо лице – на места и от трето, или по-точно от вътрешния монолог на героя (среща се и в други повествования). Сгъстено е като идейно съдържание и подтекст и е разгърнато със символни или магични метафори и образи. В белетристичните истории е отделено място и на асоциативните видения, на духа на времето и особено на мисловния поток на подобен род герои. Въздействаща емоционално е и художествената пълнота на идейния замисъл.

Мисля, че „Среднощен етюд за стари глупаци“ се нарежда между най-доброто в белетристиката ни през последните няколко години.