ВИЗИТАЦИЯ В СКРИТИТЕ ДЕБРИ НА ДУШАТА

Какво нещо е съдбата?! Предопределя живота ти! Направлява какво ще се случи с тебе всеки миг! Не зная, когато се е родил Златимир Коларов, злите орисници какво са му предвещали, но със сигурност в бебешките му пелени са пъхнали лекарска слушалка и перо. И… така ориста му цял живот се определя от онова, което Хипократ и Пегас му повеляват.
А повелята на орисницити е сериозна, темелна. Как иначе да си обясним, че по-голямото отроче от мъжки пол в семейството решава и неотклонно тръгва по пътя на родовата традиция – да служи в храма на Хипократ. Ноооо и Пегас е неотстъпчив в галопа си около него – нали още единадесетгодишно хлапето започва да пише първия си роман - за цар Калоян. И то не кога да е, а в часовете по немски език в базовото училище. Ама да не мислите, че тази занимавка му върви по „мед и масло” – напротив, с писането нокаутира екзистенциалните миазми на школската атмосфера. „Сега, като препрочитам тетрадките с неукрепнал детски почерк, не откривам литература, но виждам неистово желание на едно ранимо и чувствително дете да се изразява с думи върху листа – оценява сега детския си порив Коларов. - Това желание от детството се запази и досега с приливи и отливи в различните периоди от живота ми, но не изчезна и за миг. Тази болезнена за мен детска случка ме кара да си мисля, че творчеството поначало е своеобразно бягство от черната реалност на живота, че с творчество запълваме празнините в нашия живот, че с творчеството отреагираме на неосъзнатите си мечти за по-добър, красив и хармоничен свят.”
Такъв ли в действителност е светът? Отговор на този въпрос получаваме веднага, щом разгърнем белетристичните чеда на Златимир Коларов. В тях си дават среща какви ли не персонажи, прототипите на които авторът е съзерцал в живия живот. Дори имам усещането, че той е топил перото си направо в мастилницата на този живот. И дали заради амалгамата от влиянието на Хипократ и Пегас, но образите са плътни, витални и най-вече наситени с много човещина. Сигурно заслуга за обрисуването им сериозен дял се пада на онова качество, което техният автор притежава – с едното си око да гледа лекарят, пък с другото писателят. А всъщност, както отбелязват и други критици, и единият и другият ги подлагат на солидна здравна интервенция, лекувайки хем тялото, хем душата.
По същество тази характерология за Коларов забелязвам и в най-новата негова книга – сборника с новели, носещ странното, но и примамващо заглавие „Среднощен етюд за стари глупаци”. Ха, сега да видим каква е канавата на тази метафора!
Новелата е стародавен жанр и Златимир Коларов успешно реализира наратива си в нея. Пък и има вече опит – книгата му с такъв род белетристика „Безкрайни бели полета” пред 2016 година спечели наградата на СБП. В новия сборник той представя седем новели, които фабулно грабват съзнанието на читателите не само с прекършената орис на високо изправените хора, но и с омайващата сила на повествованието. И в този смисъл виждам колко прав е Андре Мороа казвайки, че разказът е случка, болка и талант.
Читателското внимание е приковано с майсторски насочената конфликтност в сюжета, детайлността в изваяните персонажи, носещи интригуващи характери, дълбок психологизъм, поведение и плътна достоверност със своите прототипи. И макар те да са ярки представители на самотността – а са такива, защото суровият живот ги е сложил на токчето на подметката си и по най-жестокия начин ги е стрил, че и продължава да ги стрива в гранита си – те се люшкат, за да намерят своя модус. А точно самотата е спасителната сламка в бурния океан на своята екзистенция. Точно такъв е Асен Канев от новелата, дала заглавието на книгата или Бедната душа от едноименната новела – студентът - аутсайдер, дошъл от село, е принуден да започне работа, заради къшея хляб и сивотата на катадневието, и безпътицата го съпътстват на всяка крачка, или психологът Дарий Гълъбов от „Телефон на доверието”, който за да убие самотата си, през всяко дежурство разговаря с нещастници и така още повече нагнетява самотността си, или учителката Мария Коева от „В края на часа по рисуване”, която заради безпаричие е принудена гола да стане модел за рисуване от юноши, които биха могли да бъдат нейни внуци, ала тук среща и друга сродна душа, или Венцислав Василев от „Черно-бяла снимка от стар албум” и още, и още…
Четейки книгата, оставам с впечатлението, че Златимир Коларов е писател с афинитет към съдбата на хората – страдалци. И макар да са на кота под нивото на „мъртвото море” на живота, те не губят своя дух. Е, днес може да са паднали в калта, но утре слънцето ще изгрее, ще близнат от солта на живота, ще се изправят на стремето и ще полетят към реализацията на своите лелеяни мечти.
Дааа, много минорност има в тази белетристична книга. Но това е реалността на битието, в което се намират нейните герои. А защо да не си признаем, че тя се явява като огледало на живота на нашия средностатистически съвременник. В седемте новели отсъства измислицата, смукането от пръсти на сюжетите, което в повечето случай води до творческа импотентност. Белетристът застава с открито чело пред своите читатели и с помощта на перото ги прави едва ли не очевидци на разказаното. Авторът сякаш изстрадва ориста на персонажите си, което говори за автентичността на повествованието.
Непростено ще ми бъде в тези размисли да не споделя и впечатлението ми от стила на автора. Езикът е разкошен със своята пъстрота на изразните средства и се възприема с високия градус на емоцията. Тук виждам Златимир Коларов като художник на словото. Няма ги жаргонът, булевардността, мелодраматизмът и цинизмите, което несъмнено говори за интелектуалната мощ на твореца. Наративът не е тривиален. Липсва маниерността и театралниченето; нарцисизмът на перото. Ето защо текстът е примамлив за четене, едва ли не на един дъх. От друга страна интригува селекция на новелите и тяхната композиция. Те не носят заряда на различната стилистика. Даже ми се струва, че в книгата съществува подредба, която е в някаква вътрешна градация по градуса на внушенията, започвайки от новелата, дала заглавието на книгата и се стигне до „черешката на тортата” – новелата „Зарко”. Всичко това недвусмислено говори за високата доза талант у разказвача, която несъмнено го нарежда сред писателите с мярка, сред писателите с характер. Защото със свой похват умее убедително и категорично да отправи посланието си към читателя и по този начин да го спечели за своята кауза.
Вероятно, когато затворите и последната страница на всяка новела, се изправяте пред купчина въпроси и се питате – ама защо главният герой не постъпи така, а предприе да тръгне иначе. С други думи това е така, защото новелите завършват с отворен край. И точно той е причината читателят да разсъждава върху прочетеното. Да предполага една или друга своя версия. Ето това е хубавото в почерка на Златимир Коларов – предизвикателно да хвърли ръкавицата на своя читател и да го направи с разсъжденията му свой съавтор. Защо такава пътека си е избрал разказвачът? Отговорът е много лесен – защото живеем в ХХI век и не трябва да поднася на човека отсреща сдъвкана храна. Читателят сам да достигне до финала, премятайки едно, второ или трето от зърната на своята умозаключителна броеница.
Ще ми се да поканя Златимир Коларов на един среднощен диалог със своя читател. И да му задам въпросите, които вълнуват последния. Но се отказах, защото белетристът сам прави анотация на една такава среща, като казва в свое интервю: „Съзнаването на слабостите му не ми пречи да го обичам този стар глупак, Човека. Иначе не бих могъл да пиша и лекувам. Въпреки всичките му слабости и несъвършенства, има и безброй примери на възвишени, красиви и добри неща, които е сътворил Човекът - музика, литература, кино и театър, философия, изобразително изкуство.
В основата на всяко от тях стои Духът. Интересът ми е да надникна в скритите дебри на душата на отделния човек, да се докосна до онези самородни безценни късчета на душата, без които човекът не би бил Човек.
Да почувствам болката му, да преживея разочарованието и радостта му и да му помогна, ако мога, като го провокирам да се развълнува от чуждата съдба и се замисли за своята.”
____________
Коларов Златимир, „Среднощен етюд за стари глупаци”, новели, Издателство КЛМН ЕООД, София, 2019 г.