ЕТЮДИ ПО ДОБРОТВОРЧЕСТВО

Изнесена на премиерата на книгата на 26.02.2019 г. в Български културен център, ул. Веслец № 13, София

Публ. В Словото днес, бр. 9 (940), 7 март 2019, стр. 11

Писателският труд е дело неблагодарно. И едновременно с това е благородно дело, защото борави със словото, а красивите слова могат и да лекуват, понякога не по-лошо от лекарство. Казват, че добрата дума е лек за душата, а душата на човека е онази парадигма, която съчетава всички проявления на емоциите, без чиито съзидателни рефлексии животът се свежда до степен на скучно и ефимерно вегетиране.
До подобни размисли ме доведе прочитът на книгата с новели „Среднощен етюд за стари глупаци“ от Златимир Коларов. Книга професионално създадена, изградена по принципите на високата естетика, безкрайно отдалечена от сладкопойните песнопения на мнимата слава, така лелеяна от литературстващите кресльовци, превърнали свещенодействията пред словесността в евтини пиар акции и опитващи се да издигнат пошли и скучновати сюжети до ранг на естетски събития.
В „Среднощен етюд за стари глупаци“ самотата е ключов белег, парола към вникването в смисъла на творбите и в цялостното звучене на книгата. Тази екзистенциална самотност напомня за трагическите резигнации в книгите на Алберт Камю. Същността на трансценденталния сблъсък между реалност и мечти е изведена чрез плътни образи, които са непреодолима част нашата действителност. Времевият обхват на действието е характерен фон за разгръщане на логически обрати в поведението и действията на литературните герои.
Новелата, дала име на цялата книга, се нарича „На последния ред в киното или среднощен етюд за стари глупаци“. Възрастният самотник Асен Канев пристига в киносалона винаги пет минути преди прегледа и купува билет на последния ред по средата. Няма значение дали е делник, или празник. Той, живеещия сякаш повече в илюзиите си, винаги е в тъмната кинозала и за два часа поне се пренася в другата реалност, в измисления свят от драми, пародии, вендети, водевили, романтика, героизъм... Винаги, когато се върне в празния си дом след прожекция, записва стриктно името на филма с действащите лица, с режисьора и сценаристите, прави резюме на съдържанието. И така – ден след ден, година след година, десетилетие след десетилетие. Самотата му е нарушена, когато при него идва квартирантка от провинцията – студентката по актьорско майсторство Лина. Финалът на новелата не е край за живота на възрастния наивник, повярвал на етюдите, които младата дама му разиграва и посредством които получава апартамента му – за нея и за бъдещото й мнимо дете.
Следващата новела носи наглед непретенциозното наименование „Бедната душа“. Използвайки символиката на противопоставянето, Златимир Коларов като проникновен психолог налага прякора на своя герой и го оставя нарочно без име, за да бъде това прозвище противоположност на всички практически добрини, с които дарява околните. Невзрачен наглед, дошъл в столицата от село в първите следвоенни години, справил се с всички възможни препятствия, героят на новелата остава далечен на състудентите си-кариеристи, наричащи го зад гърба му Бедна душа. А той, бедната уж душа, подслонява при себе си млад неудачник-пияница, който заживява в хола му, без да се досеща, че приютилият го спи в кухничката на невзрачната си гарсониера. Трябва да се прочете новелата докрай, за да разбере какви кривици е нужно да изброди човешката съдба и как се възмездява неблагодарността, как добродушни самотници извършат ненужни никому утешения.
Построени по логиката на фабулната консонанта и обземащи времеви измерения на нормално личностно битие, новелите придобиват израженията на непрестанно променящ се спектограф, в който цветовете променят порядъка си и изобразяват фигурални композиции, излязли сякаш от понарамата на калейдоскоп. В тези асиметрични и аксиоматични изображения се появява вглъбената сянка на психолога Дарий Гълъбов, пътуващ към вълнолома на своята алиенация; възрастната вдовицата Мария Коева, позираща в края на дните си като гол модел на ученици от рисувалното училище и нейният колега по позиране, също самотен, беден и злощастен старец.
В психологическата новела „В отблясъщите на свещта“ авторът е достигнал глъбините на личностните превъплъщения и редува действителност, кармичност, ирационалност и предопределеност в тяхната последователна алогичност, нашепвайки ни безмълвно, че не бива да изживеем земните си дни в сянката на миманса, а трябва сами да се борим не само за личното щастие, но и за радостта на другите.
Не по-малко наситена с психологизъм, трагическа обреченост и медиативна
атропоморфност е новелата „Зарко“. Тук мистиката и митологизацията на съдбовни човешки действия е раздвижена от плътни и пластични образи, проницателни в своята осезаема достоверност. Думите на старите моряци, че не се изхвърлят вещите на удавниците, за да не се последва тяхната съдба, точно и релефно ни подсказват защо стои все още на брега прогнилата лодка на Зарко. А за съдбата му се говорят легенди: че се е удавил поради любовна мъка; че е убит от граничари, защото искал да избяга по море; че са го погубили комарджии, за да му вземат спечелените на барбут пари. Кое е вярно, авторът ни оставя да гадаем...
Златимир Коларов и с тази своя книга доказва несъмненото си дарование на писател-психолог, проникващ до неподозирани дълбини на личностната инкарнация и на кармичната обусловеност на битието. Като професионален лекар и професор по медицина той всекидневно се сблъсква с разностранни човешки съдби, а като талантлив повествовател успява да съчетае видяното с неслучилото се и да създаде панорама от образи, които трудно избледняват в паметта на читателя, а понякога остават там завинаги. И другото, сякаш и по-важното: авторът се отнася към своите герои с нескончаема човечност. Той дарява от своята доброта и на тях. И съм повече от сигурен, че ненатрапливо и дискретно се стреми да ни накара да даряваме ближните с лъчезарна откровеност, да помагаме, когато е възможно и да градим мостове към другите, защото самотата е другото име на смъртта.
Посланията в тази книга ни карат да вярваме, че добрите думи наистина сътворяват чудеса. Радвам се на несъмнения успех на автора и с нетърпение очаквам нови негови творби, които ще обогатяват палитрата на днешната българска словесност.

---------------------------------------------------------------------------------------
Златимир Коларов,
„Среднощен етюд за стари глупаци“
С.2019, издателство „КЛМН