НОВЕЛИТЕ – ЖАНР В СЯНКА

Златимир Коларов. „Среднощен етюд за стари глупаци”, изд. КЛМН ЕООД, 2019.

Изнесена на премиерата на книгата на 26.02.2019 г. в Български културен център, ул. Веслец № 13, София

Златимир Коларов не пропуска случай да обнови даден белетристичен жанр с всяка своя следваща книга. Дали го прави интуитивно или целенасочено – това критиката трудно може да открие. Ето и фактите:
Не сме забравили как през 2009 г. той издаде романа „ILLUSIO MAGNA” (второ издание – 2016), чийто сюжет контаминираше четири гледни точки към едно самоубийство. Авторът беше приложил многогласен разказвачески модел, какъвто рядко сме срещали в нашата литература. Така романът всъщност се яви в блясъка на философски текст за сдвоението между писателя и лекаря, представяйки разказ в разказа: единият герой преразказва това, което му диктува другият по един сложен начин на взаимно споделяне, коментиране, хипнотизиране. Резултатът е великолепна словесна смес – поетично-белетристичен колаж, който трудно може да бъде дефиниран като масово прилаган стил.
През 2015 г. фамилия Коларови – Златимир, Валя и Калин – представи своята съвместна книга от 15 разказа „Шантави истории или грешката е неизбежна” (изд. „Жанет 45”), което беше експеримент не само за тримата автори, но и за издателката Божана Апостолова. Разказите в сборника нямат край – те се въртят и преповтарят в обговарянето едновременно на библейски сюжети, фантастика, странни обрати и ирония. Тройно авторство – няма такава книга в родната литература, при това с подзаглавие „фамилна фантастика”. Само нестандартното мислене на д-р Коларов би могло да провиди успешната синергия на три индивидуалности.
През 2017 г. белетристът Златимир Коларов (след като вече се беше утвърдил с няколко сборника с къси разкази) минимализира класическия къс разказ до варианта „много къс разказ”, издавайки сборника „Сините канарчета”. Някои от творбите са фрагменти в обем половин страница, най-дългите достигат 2 страници. На пръв поглед това са обикновени лекарски случаи – не претендират за някаква фабулна сложност или изключителна проблематика. Но във всеки ред е напластена драмата на един персонаж – толкова болезнена, осезаема: отваря се вратата и влиза пациентът – едно кълбо от неразрешими конфликти – лични и социални; или отваря се паметта на разказвача и оттам потича в релефния си колорит споменът за детството, младостта и грапавите сълзи на толкова изоставени деца и старци, бедняци и пияници, безнадеждно болни хора без вяра, сенки с изтрити от отчаяние лица. Събрани в отделна книга, тези творби ни стряскат. Колко страшни факти сякаш не забелязваме, вторачени в собственото си пренатоварено ежедневие! Талантливият писател и проницателен психолог не само ги е видял като лекар, той ги е изстрадал в тъканта на словесната интерпретация, създавайки свой собствен модел на къс разказ.
През 2019 г. Златимир Коларов ни предлага сборника с новели „Среднощен етюд за стари глупаци”. Седем брилятно написани, завладяващи читателското внимание сюжети, които легитимират този позабравен жанр. По принцип в литературната терминология новелата се счита преходен тип наратив между разказа и романа и би трябвало да отговаря на някои формални характеристики: обем от 17 000 до 40 000 думи, един централен конфликт, неусложнена интрига, единна гледна точка, близост на време-пространствената ситуативност. Произходът на термина е от италианската дума novella (разказ, новина), като първите новели датират от времето на Ренесанса, а основател на жанра се счита Джовани Бокачо с „Декамерон”, съдържащ 100 истории, разказани от 10 разказвача. Сред най-известните новели в световната литература са: „Война на световете” на Хърбърт Уелс, „Преображението” на Франц Кафка, „Старецът и морето” на Ърнест Хемингуей, „Смърт във Венеция” на Томас Ман, „Закуска в Тифани” на Труман Капоти, „Животинската ферма” на Джордж Оруел.
Очевидно новелата е призната като върхова писателска реализация дори само с тези образци. Тук ми се иска да припомня думите на Волтер: „Всички жанрове са добри с изключение на скучния”. Определено Златимир Коларов притежава дарбата да разказва в рамките на този благодатен жанр, който дава възможност едновременно за разгръщане на интрига, за извайване на характери, за психолигическо уплътняване и достоверност на внушението в канавата на фабулата, която често е белязана от дълбочина на препратките, философски алюзии и драматично раздвоение на героите.
Първата новела, дала заглавието на книгата, разказва в ретроспективен план съдбата на един влюбен в киното младеж, идентифицирал себе си с фикцията на черно-бялата магия и всъщност изживял своя живот в илюзорен свят. Авторът не се колебае да проектира в житейския път на героя си социално-политическите трансформации на времето – отпреди Втората световна война, през бомбардировките и гладните военни години, до промените в първите десетилетия на соц-а: с грандиозните строежи, но и през смазващата уравниловка, бюрократичност и липса на полет на духа. Дори внезапният полъх на любов не може да разруши баналната рутина, когато човекът е превърнал илюзията в действителност. И всъщност живее в нейните капани.
С подобна нихилистична атмосфера се характеризира и вторият разказ „Бедната душа” – проследен е процесът на превръщане на нормалния човек в аутсайдер, обезличаването, липсата на перспектива, отхвърлянето от приятелските кръгове, самотата. Мизерията, безличното съществуване, мотонният бит изяждат отвътре душата на индивида и той вече няма име: всички го наричат Бедната душа. Но промяната идва внезапно, когато осъзнава, че всъщност общуването с непознати чрез писма би могло да придаде смисъл на живота му.
Повечето герои на Златимир Коларов подчиняват действията и бездействията си именно на проблема как да открият смисъла на живота. Така е и в третия разказ „Телефонът на доверието”. Тук сложните психологически ситуации са експлицирани перфектно, читателят поглъща страница след страница без забавяне, за да разбере докъде може да стигне деградацията на личността – лудостта е едновременно форма на защита и унищожение. И никой не е застрахован от нея. Балансът кариера – интимен живот е най-важното уравнение, чийто отговор всъщност дава стойността на понятието щастие.
Поразяващ в своята философска и пречистваща сила е разказът „В края на часа по рисуване”: писателят изгражда с пестеливи шрихи два образа, които нямат лица, но имат души. А мостът за тяхната среща е лоното на изкуството, което извлича живеца от посърналите им тела. Тук ролята на говора в изобразителното изкуство е предаден съвършено. Нищо не възвисява човека така, както преливането на същността му в надграденото с талант платно на художника. Любовта става възможна чрез безмълвното докосване на душите, а красотата на остаряването не трябва да се търси във физическото състояние, а в запазване на виталността на духа – така двама самотници преодоляват мисълта за ненужността си и вечната тема за смисъла на живота достига своята поанта: малкият жест на съпричастност е по-велик от най-скъпия подарък.
Златимир Коларов обича да нарушава стереотипите: нито една негова новела не повтаря като конструкция, динамика на действието или стил на изображение предходните. Две от новелите – „Черно-бяла снимка от стар албум” и „Отблясъците на свещта” залагат на потока на съзнанието с поетичност, пластичен рисунък – интровертен и екстровертен, и висок градус на емоционалност. В „Отблясъците на свещта” основен двигател за осъществяване на фабулата е внезапно възникналата любовта страст, която обаче се оттласква от чисто сексуалното влечение и сродява читателя с други, непрекъснато повтарящи се риторични съмнения, колебания, съжаления, желания, пропадания и възторзи на героя, който изговаря своите монолози в плен на депресия, алкохолизъм или лудост. Авторската система от въображаеми ситуации е на практика неизчерпаема – всяка една от тези новели може да продължи по схемата на една паяжина от дилеми, които аз-повествователят дефинира така: „В дългата нощ на самота, в просъница и наяве те връхлитат образи, спомени, кошмари, сенки и мечти – бледи, неясни, трепетни, чувствени и страстни, нереални. Настояще, минало и бъдеще се вплитат в дълга върволица с начало, но без край, като дългата нощ навън”.
Бих определила Златимир Коларов като „поет на прозата”: виждаме този атрибут на наратива във всеки негов текст, преобладава и в новелата „Зарко”.
В интермедиите на съновиденията неговите герои попадат в едно енергийно поетическо поле – жестове, действия, предмети, ритъм, случки – всичко е оплодено от един лиричен тон и пластичен колорит, еквивалент на космическо нашепване – не просто късове поезия, а божественост на словесното послание. Без да е роб на стряскащи с крайностите си персонажи, авторът умело приближава героите си един към друг и в тяхното разминаване изскача онова голямо „но”, за което Алексей Толстой казва, че държи ахитектониката на всеки разказ. Често противоречието в характера на даден образ е предимство, което читателят постепенно приема, защото един порок се заменя с друг, но колкото и тъмнотата да преобладава в нихилистичното отношение на героя към себе си, това са светли пречистващи истории... Тук е скрит талантът на разказвача – да извлече обаянието дори в дисхармонията, в трагичното, в неправдата, в черната светлина на малшанса. А описанието на женските фигури в книгата е толкова художнически достоверно, еротично изваяно, фройдистски коментирано, че се замислям дали не е време д-р Коларов да започне да рисува с новите компютърни техники профилите на тези чувствени, екзотично-привличащи негови видения. По всичко личи, че кинематографичният опит дава своите резултати в неговия белетристичен почерк, който Златимир Коларов обновява, разработвайки жанра на новелата – с усложнена фабула, разказ в разказа, персонажи, които се самоанализират, и вградена линия на катарзиса, присъщ по-скоро на античната есхилова драматургичност.
Четем завладяващи, автентични истории, хармонично преплели съвременност и класика – една калейдоскопична проза, която се съпреживява дълбоко от читателя и се запомня като цвят, мирис и музика на страданието.