НАИСТИНА АВТЕНТИЧНИ РАЗКАЗИ

За: Златимир Коларов, „От куфара със сувенири“, автентични лекарски разкази, Изд. КЛМН ЕООД, София, 2016 г.

В края на сборника „От куфара със сувенири“ Златимир Коларов пише: „…Препрочитам текстовете и осъзнавам, че някои от тях звучат като очерци, други като репортажи и само няколко – като разкази. Така е, мисля си, – защото стилът се предопределя от темата и извода. И най-вече – от автентичността на написаното.“ Няма съмнение, че всички текстове са автентични, което е в основата на въздействието им. Защото голямо предимство за един писател е да има биография, да се е сблъскал в живота с чешити, особняци, цветни хора със съдби, които е запомнил с важни неща. Преди близо 40 години големият поет Атанас Далчев пророкува, че след сюжетнофабулния роман иде художествената публицистика с документално-мемоарен оттенък, т.е. идват книгите равносметка, в които се оглежда както личността на автора им, така и чертите на неговото време. Без да правя каквито и да е съпоставки и аналогии ще припомня казаното от колоса Достоевски, че и най-гениалното писателско въображение не е в състояние да измисли това, което ни предлага реалният живот.
В сборника с автентични лекарски разкази Златимир Коларов е включил 33 истории, които са свързани с лекарската му практика. Това са реални случки от лекарската съдба на автора от работата му в Бяла Слатина, Пазарджик, София и други топоси от България, свързани с детството му или пътувайки като консултант. Много важно в такива творби е умението на автора да забележи най-важното, значимото, особеното, да избяга от маловажното, тривиалното, сивото, ежедневното, баналното, общопознатото. В началния разказ „Прохождане“ става дума за първите работни дни по разпределение в Бяла Слатина. Още в този разказ проличава способността на Златимир Коларов не само да забелязва, но и да обобщава. Защото писателските му наблюдения разкриват една от разрушителните стихии у българина. В случая да променя имена на улици, да руши паметници, за отсъствието на историческа памет, все едно че историята започва от неговото време. Конкретно става дума за промяната, смяната, прекръщаването на улици, която масово се извършва след 9 септември 1944 г., когато се премахват „Цар“ от уличните табели и след 10 ноември 1989 г. С болка авторът констатира: „Първия път, когато четях пребоядисаните табелки в Бяла Слатина, ми бе забавно, взех го на шега, втория път същата шега ме натъжава, защото разкрива нещо повече от пребоядисани улични табелки за българския непоследователен, непостоянен, хамелеонски дух, който, за да се хареса на силните на деня и на имащите власт, е готов да жертва изконни български и световни достижения, ценности, светини…“ Трябва да се научим да уважаваме историята, миналото си.
Персонажите в текстовете на Златимир Коларов са от реалния живот, особняци, чешити, какъвто е Данко от едноименния разказ. В тях е истинският пълнокръвен живот. Макар че някои от героите са по-необразовани и примитивни, те също носят някакви дарби. Такава е циганката Рахма от едноименния разказ, която играе кючек, което е в кръвта й, но в същото време се замисля за децата, майчинският й инстинкт е силен. В този разказ авторът разкрива и психологията на самоубийците. В „Кармен от Бяла Слатина“ чрез образа на героинята откриваме посланието, че и циганите искат човешко отношение, уважение и добра дума. „В обора, при овцете“ е разказ за синовната жестокост към родителя. Художественото въздействие се подсилва и от контраста с табелката „Образцов дом“. Докато „Коледен подарък“ е антитеза на „В обора, при овцете“, защото дъщерята е готова да дари бъбрека си на майката, която има нужда от трансплантация. За родителската всеотдайност и обич авторът разказва в „Родителите на Иван“. Разказът е пропит с Йовковия хуманизъм от „По жицата“. Тъй като сюжетът и персонажите са от Пазарджик, аз също познавам героите от разказа. Не само от подобни разкази се убеждаваме в социалната чувствителност на този писател, във високия му хуманизъм, който е характерен въобще за творчеството на Златимир Коларов. Защото лекарският хуманизъм не се състои само в Хипократовата клетва, а е вътрешно състояние на личността на лекаря. В „Хипогликемия“ става дума за възможната лекарска грешка, която може да се окаже фатална за пациента. Много е важна лекарската интуиция, тя е своеобразно творчество, когато и Бог помага. Същото послание откриваме и в „Живата умряла или умрялата жива“. В „Златка“ е проявен хумористичният талант на Златимир Коларов, както и в разказа „Леля Христина“. Мистика откриваме в разказа „Соня“, в който героинята е гледачка на боб.
Позицията на Златимир Коларов е, че духовният лекар като д-р Асенов от едноименния разказ винаги е по-полезен за болните. В творбата става дума и за Бялото братство, за Дънов.
В разказа „Бай Иван Американеца“ писателят се спира на съдбата на емигрантите и гастарбайтерите. Ще цитирам думите на главния герой, които носят главното послание: „ – Америка е магнит, докторе, за всички хора по света. Огромен магнит, който привлича стружки, метални стърготини и частици… Тези, които отиват в Америка, за да забогатеят, не разбират, че такива като нас са от най-дребните метални стружки, които никой не ги иска и изхвърлят на боклука… И вместо на боклука, отиваме в Америка… Защото, ако си голяма стружка, си тежиш на мястото, където си роден. Дребните или ги отвява вятърът, или заминават за Америка. Сграбчи ли те веднъж магнитът, няма пускане, до пенсия. Както е в моя случай…“ Които се допълват от авторовите размисли, плод на личните срещи като лекар с хора с подобни съдби: „Всъщност почувствах как системата ги беше мачкала, преобръщала и дъвкала – всеки ден, всеки час, всяка минута, години наред бе изсмукала бавно, хищно, стръвно жизнените им сили и захвърлила накрая на бунището като изстискан лимон, от който е останала само сбръчкана кора и нито капка сок. До последния момент стресът ги бе държал във форма, с пенсионирането – отпаднал, отпаднал и тонизиращият му ефект. И бе останала само изтощена до крайност физика и уморена, но надяваща се психика, които не издържаха на бавния темп на времето на пенсионера, на човека без задължения и работа. Жал ми бе за тях – цял живот бяха блъскали и чакали да дойде моментът да се върнат в България и да поживеят още двайсетина години без тревоги, да похарчат пенсиите за себе си и за старите си и новите си близки, нещо, което се полага на всеки, нещо, което животът им дължеше. И като дойде моментът – не се получи. Съпругите им ги погребаха и се изгубиха в живота, както и се бяха появили – неизвестно кога, неизвестно как, неизвестно откъде. Дано оставят понякога на гробовете им по едно цветенце, т.е. две, като за мъртвец.“ Емигрантите се връщат с надеждата да създадат семейство, без да са се виждали. Изобщо няма щастливи емигранти и гастарбайтери.
На етническата, верска и религиозна търпимост и съжителство са посветени разказите „Енвер“ и „Айри Али бей и Хари Альошов Бейков.“ Защото и Бог, и Аллах, и Библията, и Корана учат на добро, трябва само да изпълняваме заветите им.  Хари с удоволствие е играл Иванко в пиесата на Васил Друмев, но идва голямото безобразие и глупост, граничещи с престъпление, т.нар. преименуване на турците и изобщо на мюсюлманите, което е трудно зарастваща рана.
Известно е, че Златимир Коларов е писател със силно развито социално око и чувство. В центъра на „Гълъбите от Александровска“ са съдбите на пенсионираните самотни медицински сестри от бившата Медицинска академия. Жоро, Стефчо и Иванчо от „Тримата от бившата Медицинска академия“ са със сходни тежки съдби. Несретници, които безропотно изпълняват възложените им от лекари и сестри задачи и помагат за спасяването на много болни и облекчаването на страданията им. Бодигардовете работят от нужда, за да свържат двата края. Всеки от тях е с драматична съдба. Почти същото е и при бившите ченгета, които са се борили с престъпността, но са изхвърлени не по професионални причини и някои от тях преминават в редиците на престъпниците.
Очевидно е, че Златимир Коларов се възхищава от хора със силен дух, които не се отчайват и въпреки сериозните си здравословни проблеми не се предават, а са борбени, волеви и по-жизнени от здравите. Такива са Владислав от Бъкстон, Иван Чакъров, Катя и Димитър, Митко А. от Девня от едноименните разкази. Тяхната житейска философия е помогни си сам, за да ти помогне и Господ. Полковникът от „Полковникът и Детелина“ проявява морал и отговорност към съпругата си инвалид. В „Андрея Д. от Девня“ главният герой преодолява порока си на алкохолик. Защото най-трудната борба е борбата със самия себе си, най-трудното преодоляване е преодоляването на собствените си пороци. Това, с което не може да се пребори младата красавица от „Не помня“.
Златимир Коларов вече е утвърден автор на белетристични творби от зрялото поколение и затова е естествен споменът му за първата публикация в „Пресата на успеха или импресия за славата“. Споделя за творчеството на човека на изкуството, за мъките, нуждата от подкрепа с добра дума и оценка за сътвореното, за насърчението, от което има нужда всеки творец. За съжаление се срещат и творци като художника, които не издържат на напрежението.
В „Пазарлък“ ще се убедим в лекарската хуманистична позиция и разбиране на Златимир Коларов. Писателят споделя: „Жена ми го е забелязала – каза ми, че в средите, когато е денят ми за свободен прием, мимоходом споменавам за спечелените пари и успешно поставените диагнози и с удоволствие й разказвам за реакциите на изненада и благодарност на болните, които съм прегледал без хонорар.“ И по-нататък: „… Гледам ги – отрудени, изпити, гладни, уморени, идват на преглед с галошки и протрити дрешки, някои с кръпки. Да таксуваш такъв болен – мисля си, означава да вземеш от трапезата му скапаният домат и коричката черен хляб, да го обречеш без светлина и топлина месеци напред…“ И ви уверявам, че наистина проф. Коларов преглежда безплатно хора на изкуството, медицински работници и социално слаби. Това мога да потвърдя не само аз. Макар че спрямо него не постъпват така в разказа „За болните, краставиците и занаята“.
С нищо не може да се сравни удовлетворението от благодарността на болните, които докато са живи помнят лекаря, който ги е спасил и върнал към живота или е облекчил страданията им, както е благодарната Елица от едноименния разказ. Тогава забравяш за неприятностите, несгодите и неразбориите в здравеопазването ни, с които ежедневно се сблъскаш в лекарската ти практика. Затова и докторският рефлекс е да помага, вместо да се гневи.
Най-хубавото е, че във всички разкази в книгата откриваме екзистенцията, която ги прави трайни и устойчиви във времето. Като професионален читател често съм размишлявал защо много по-често творбите, особено на младите, са сиви, скучни, съчинени, маниерни. И за себе си съм стигнал до извода, че това се дължи главно на липса на биографии, на опосредствано усвояване и пребиваване в живота без сблъсъци, за наблюдения през стъклото и тапицерията. А професор Златимир Коларов е автор с биография, което потвърждава и сборникът „От куфара със сувенири“.