ПРИКАЗНИТЕ ОСТРОВИ НА ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ

За: Златимир Коларов, „Приказните острови”, къси разкази, редактор Никола Радев, София, „Сиела”, 2013 г.

Златимир Коларов е известно и вече, смея да твърдя, ценено име като белетрист. Автор е на няколко книги с проза, пише предимно в по-късите белетристични форми. Той не се изкушава от маниерността на немалко съвременни автори, които разчитат на позата, преиграването, съчинителството в лошия смисъл. В последно време като професионален читател все по-често си задавам въпроса защо в днешната ни литература отсъстват ярки творби, които да увличат и въздействат силно, когато ги четеш. По-скоро срещаме сива, анемична, изсмукана от пръстите белетристика. И все повече достигам до извода, че главната причина за творчески недостиг е липсата на биография в най-широкия смисъл на авторите им. Слабите социални сетива, особено при по-младите автори, са очевидни. Или пък погрешно се притесняват да заемат определена позиция към случващото се в обществото, в живота. Книжните представи на авторите за живота неизбежно водят до книжен и безличен резултат. Сякаш се свенят да засегнат остри социални теми, а те всъщност винаги са били солта на литературата. Разбира се, въобще не става въпрос за директност и публицистика, а за художествено отношение, отразяване и пресъздаване на случващото се в живота.
Златимир Коларов е професор по ревматология, лекар на физическите болки, но чрез белетристичните си творби той се превръща и в лекар на душите на читателите. Тази своя дарба той изразява и в последния си сборник с къси разкази „Приказните острови”. В книгата са събрани 26 разказа, които са в основата си документални, случили са се наистина. Почти всички са плод на професионалната лекарска практика на проф. Коларов. Но зад конкретните случаи авторът е успял да достигне до същността на нещата, да открои вината на обществото за нещастията на своите персонажи.
Разказите са дотолкова автентични, че почти във всяка творба героите са с истинските си имена. Социалните писателски сетива на Зл. Коларов постоянно усещат болка, състрадание, съчувствие. В „Гълъбите на Александровска” писателят разкрива съдбите на пенсионираните медицински сестри от Александровската болница, които са самотни и изживяват дните си в таванските помещения на болницата, очаквайки без надежда края си. Постепенно всички умират в безнадеждност.
В „Бодигардове” и „Ченгета” герои са пенсионирани бивши военни и полицаи, които животът е смачкал и те са принудени да работят като охранители за мизерно заплащане и раболепничат пред началниците, за да не изгубят и това, което получават. В „Кратък автентичен разказ” главният персонаж е човек, в който човешкото почти го няма. Преди Девети септември 1944 година е конекрадец, а след тази дата го правят милиционер. Когато Народният съд осъжда някого на смърт, той изпълнява по садистичен начин екзекуцията. За отплата го правят активен борец, но съвестта проговаря и не му дава покой. На преден план в разказа е изведен мотивът за престъплението и неотменимото възмездие.
Родителите на Иван от едноименния разказ всеки ден са на гроба на починалия си син, макар да разбират, че станалото е непоправимо и непроменимо. В „Коледен подарък” ни покорява желанието на малолетната дъщеря да подари единия си бъбрек, за да спаси майка си. В „Полковника и Детелина” главният герой няма да изостави нещастната си жена, защото е човечен и благодарен за разбирането през живота и жертвите, които тя е правила, за да го следва по гарнизоните, където е служил. Вълнува ни майчината обич и готовност за саможертва заради сина, макар и рецидивист в „Ре-це и майка му”. Във „Владислав от Бъкстон” писателят ни убеждава, че и незрящите могат да живеят пълноценно, ако не се предадат на малодушието. Поклон заслужава авиаторът офицер Тодор Гигов от едноименния разказ, който от хуманни съображения не убива войничето граничар и затова е заловен и прекарва 20 години в затвора, вместо да е на свобода на Запад.
Втората част от сборника включва разкази, които не са толкова документални, а повече плод на писателското въображение на автора. Става ни болно от съдбата на уличните музиканти Гошко, Петя и Галя, които по цял ден свирят, за да изкарат по някой лев. Съчувстваме и на уличната проститутка. Боли ни от съдбата на старицата от „По Коледа”. С цялото си сърце съчувстваме на седемгодишния Митко, чиято нерадостна съдба го принуждава да връща количките пред „Билла”, за да получи нищожните стотинки. Детето се моли унизено на хората. Люси от едноименния разказ събира фасове за своя приятел Иван. Това е неговата милост към себеподобните бедняци по съдба. Самотникът от „Прощаване” търси човешка топлина, но отритнат от живота умира зад кофите за боклук. Самотна ще си отиде от света и Весела Митова от „Порто Лагос”. Нещастници са всички в разказа „Иван”. „В обора, при овцете” главният герой е запокитен от сина при овцете в родната си къща и там ще изтлее. Пред подобна жестокост и антихуманност читателят не може да остане равнодушен. Съчувствието и състраданието са съчетани с гняв пред античовечността на себеподобните, още повече на родата и децата към родителите. Самотен ще си отиде и чужденецът Джеймс от едноименния разказ. Болка по чистото детство е главното в „Прах от пеперудени крила”, и т.н.
Ще отбележа нещо много важно за разказите от сборника. Въпреки тежките си съдби героите от разказите запазват човешкото си достойнство. Те не се молят, не хленчат, не са прекършени нравствено, запазили са човешката си почтеност. Нито седемгодишният Митко, нито уличните музиканти, нито чужденецът Джеймс, нито Люси и останалите персонажи не си служат с непочтени и престъпни действия. Те жадуват да им се даде възможност почтено да градят своите съдби. Главен виновник за техните нещастия е обществото, което ги е поставило в тежките и жестоки социални и морални ситуации. Но човешкото в тях е съхранено, в което е голямата надежда за промяна.
Отритнати, обидени, оскърбени и унизени са героите в разказите от „Приказните острови”. Златимир Коларов отново доказва, че зад конкретния факт умее да достигне до обобщението, до универсалното. В разказите му се откроява не само лекарският, но и писателският хуманизъм на автора. Въпреки суровите картини, човешките нещастия не ни отчайват, защото Златимир Коларов не е некрофил още по-малко пък мизантроп. Доказателство за това е последният разказ от сборника със символичното заглавие „Сиво, черно и свещичка”. Защото колкото и злото да е силно, то и доброто в последна сметка е неунищожимо. В този разказ освен отрицанието на най-голямото човешко зло – войната, убедително присъства и вярата на писателя, защото лекарската комисия за тежко болни гласува по 2500 лева месечно за лекарствата на тежко болни хора, българите сме спасили нашите евреи от хитлеристките концлагери, а спасените от Българската Коледа деца са стотици. Затова главното послание на Златимир Коларов е, че въпреки всичко Надежда има! Трябва да вярваме в нея и Доброто, за да се случи то.
В подобни разкази съществува опасност да са сладникаво-захаросани, сантиментално-примитивни. За радост това не е така. Те са сурови, макар и непретенциозни, впечатляват със своя реализъм, който обаче съвсем не е в мащаб 1:1, фотографски. В случая художественото майсторство се състои в сюжетните находки, в отделянето на важното от маловажното, в специфичната гледна точка и писателските послания, които трябва да са далече от назидателното, познатите до втръсване клишета, а това значи да е намерена мярката. В недоизказаността и отворените финали, което дава възможност на читателя да дописва разказите съобразно въображението си. Всичко това го има в творбите от сборника „Приказните острови” на Златимир Коларов. Документалната основа на разказите генерира тяхната хуманистична енергия и въздействие.