ЗА БОГА ВЪТРЕ В НАС

За: Златимир Коларов, „Безкрайните бели полета, или дългият път на едно трудно завръщане”, Роман, София, 2006 г.

Златимир Коларов е сред най-добрите белетристи от средното /вече!/ поколение в българската литература. Той има две занимания, на които се отдава със страст, защото очевидно те са част от същността му. Това са медицината и литературата. Стана един от най-младите професори ревматолози в България и същевременно с всяка своя книга се утвърждава все повече в националната ни проза.
Последната книга на Златимир Коларов „Безкрайни бели полета, или дългият път на едно трудно завръщане” има и подзаглавие, което обяснява  съдържателната й страна: „Седем новели, девет приказки, или един роман за бащи и синове.” Всъщност седемте новели и деветте приказки, които съставят книгата, са наистина един своеобразен роман. Защото са обединени не само от общите си герои, но и от посланията на автора към читателите, сред които се откроява посланието, че изкуство извън или против човека просто няма. Защото безкрайните бели полета, които преследва като мираж и химера човекът, са една безсмислица, защото там отсъстват хората.
Най-важни и съществени са екзистенциалните и нравствени проблеми, които занимават и терзаят писателското съзнание и въображение на Зл. Коларов. Сред тях се откроява проблемът за задачата и мисията на художника, твореца в най-универсалния смисъл на думата, който е неразривно свързан с вечната борба между Доброто и Злото в човека и човешкия живот. Категорично е посланието и разбирането на автора, че в последна сметка изкуството няма друг смисъл, освен да е на страната на Доброто, негов пазител и съхранител. Призванието на твореца е да се бори със Злото, защото то прави хората нещастни и беззащитни. Творецът с изкуството си не трябва да сее заблуди сред хората: „Творецът не трябва да лъже – това би било най-големият му грях към хората” – е една от най-важните мисли в книгата. 
Очевидно екзистенциалният въпрос за твореца и творчеството въобще постоянно е в центъра на личното писателско съзнание на Зл. Коларов. Отношенията между таланта и тълпата, която всеки миг е готова да премине от „Осанна” до „Разпни го!” също е сред съществените, защото хората лесно се манипулират от мерзавци и злодеи. „Всяка картина се ражда в кръв и сълзи, в които художникът топи четката си” е друга открояваща се мисъл от книгата. Много вярна мисъл, която е свързана и със същността на самото творчество, което е преди всичко интуиция и дарба, а не механика и предпоставени голи тези, защото е необяснимо, за дарбата не съществуват и няма формули и постулати. Тази мисъл е въплътена в танца на стоножката и коварния въпрос на паяка.  Творецът трябва да се съобразява и подчинява единствено на собствената си съвест и да следва таланта си с цената на всякакви последствия, на всичко.
Сред основните проблеми на книгата е и този за неблагодарността, изразена чрез дъщерята на Стария китаец Си-Яй-На /името е символично/. Бездушната бюрокрация в лицето на директора на училището е също страна на Злото, защото е в състояние да прекърши устрема на децата към Доброто, да изсуши душите им, мечтите им. Алюзиите с някогашните прегледи на маршовата песен, което превръща децата във воини и те виждат в другите врагове, които трябва да унищожат, са художествено средство за хуманистично внушение. Това е свързано и с разминаванията между поколенията и вината на възрастните към децата.
Особено опасни са фарисеите. В човека едновременно съжителстват вярата и ересите, Бог и Сатанаил. Героите от легендите, приказките и притчите имат своите прототипове в реалния живот. Страшен е фанатизмът, чиито изразител е благочестивият евреин, който е готов да изгори сина си, за да угоди на Бог?! Защото все в името на Бог и Доброто са извършвани безброй престъпления и убийства. И алюзиите с диктаторите и тираните, които управляват със силата на страха, съвсем не са случайни. В последна сметка най-важен е Богът вътре в човека. Ако го няма, не може да бъде заменен от никаква набожна фарисейщина, показна и лицемерна набожност. Бог е Любов и Красота, Искреност и Възторг – това ни внушава писателят.
В книгата Зл. Коларов говори за смисъла на изкуството като неразделна част от смисъла на живота. А най-големият и висш Смисъл от пребиваването на човека на земята е да остави нещо след себе си на хората, което ще им помага по пътя  в живота. В последна сметка без Надежда и Вяра не може да се живее, животът се обезсмисля. Писателят смесва приказното и фантастичното с реалното и по този начин отправя морални послания, едно от които е, че не външността, а душевната красота на човека е по-важана /циганката/.
Много важен е стилът на една книга. С интелигентното си повествование Зл. Коларов и в тази си творба отново е намерил мярката и е на познатото високо ниво. Езикът на творбата е пластичен, индиректен, метафоричен, нюансиран, емоционално въздействащ. Книгата се чете с удоволствие. Неслучайно той е сценарист и на документалния филм за Димитър Димов. И с „Безкрайните бели полета...” проф. д-р Златимир Коларов доказва безспорния си белетристичен талант и е лекар, който с книгата си лекува преди всичко душевните ни болки и съмнения, помага ни да търсим и да се доближим до Смисъла, за да осмислим живота си.