МОДЕРНА ПРОЗА

За: Златимир Коларов, „Ад абсурдум”, Новела, ИК „Интервю прес”, С., 1997 г.

Златимир Коларов е сред открояващите си млади прозаици. Твърдя това, защото „Ад абсурдум” е първата му самостоятелна книга, но аз следя с интерес неговата проза от страниците на литературните издания от години насам.
В съкратен вариант „Ад абсурдум” се появи в сп. „Съвременник” през 1991 г. В центъра на разказа е героят от покрайнините на големия град, в случая София /както е често при Александър Томов/, живеещ в бедност и липса на перспектива, защото съдбата не го е дарила със заможни и влиятелни родители. Бащата и майката са от обикновените малки хора, отритнати от живота, несигурни в себе си, в утрешния ден.  Хора, оскърбени и унизени от силните на деня. Това довежда до тяхното озлобяване, особено на тези с по-слаби характери. И за всичко авторът обвинява Системата, която съществуваше доскро. Всичко в книгата е сиво, потиснато, смачкано, защото е предопределено. Просто и пред най-талантливите и най-амбициозните е поставена бариера, зад която те нямат достъп. А сред най-тежките престъпления срещу личността е да я лишиш от перспектива.
Свидетели сме как почти всички се стремят да се пригодят към Системата с цената на изгубените рано илюзии и обезличаването. Такива са героите от майката шивачка до професор Монов. Това води до промяна в психологията на главния герой, до прекомерната му угнетеност. Персонажите постепенно загубват своята душевност, чувствата им закърняват и те се превръщат в занаятчии. Тази безчувственост измъчва главня герой и чувствителната и ранима Петя, израсла в подобна обстановка на оскърбления и унижения. Ако искаш да оцелееш в Системата, трябва да си дебелокож, дебеловрат циник, да свикнеш със спарения въздух на тоталитаризма. Свидетели сме как се погубва ценен човешки потенциал, непрекъснато задушаван от мъртвата хватка на Системата. Кавгите между съседите, побоищата над съпругите, издевателствата над нещастните и чувствителните, нищожният живот на хората без перспектива, проявите на най-животинските инстинкти, липсата на духовност и много други неща от новелата напомнят на картини от творби на Достоевски, на Чехов и на други подобни автори, без да ги имитират. Авторовият психологически реализъм позволява да се разкрие разпадът на личността.
Интересният сюжет, честите психологически обрати и фабулните изненади ни срещат с една впечатляваща модерна проза.
„Ад абсурдум” завършва по един Чеховски начин: „И тази наглед нищожна истина, която винаги подминаваше с насмешка, защото изглежда в очите ни дребна и незначителна, най-често става наша съдба и предопределя живота ни изцяло, независимо дали вярваме в нея или не.”
Това е всичко.
И още нещо: „Ад абсурдум” допълва Клуба на писателите лекари с още един лекар с безспорна белетристична дарба.