ШАНТАВА ИСТОРИЯ или ГРЕШКАТА Е НЕИЗБЕЖНА

Вътрешна рецензия за книгата на фамилия Коларови

Жанрът, с който са предпочели да определят своя текст фамилия Коларови, е „фамилна фантастика“, но аз бих го идентифицирал като „сатирична фантастика“. Това не е непознат жанр: написаното, особено в първата част, създадена от Златомир Коларов, силно се приближава до известните Марк-Твенови „Писма от Земята“. Писмата са 12, първото е „Писмо на Сатаната“, което ни подсеща за разказа „Небесни прения“. Има и други аналогии, разбира се, но това не означава, че книгата е вторична, не – просто тя черпи от извора на един много популярен в края на XIX и началото на ХХ век жанр (да си спомним тук и прочутия „Речник на дявола“ на Амброуз Биърс, сътворен в периода 1906 – 1911), които заимствания прилага към български (и не само) условия, подлагайки ги на унищожителна и присмехулна критика. В този смисъл смятам, че книгата на фамилия Коларови заслужава да бъде издадена. Особено ми харесва в нея разминаването между наративните подходи на Валя Коларова и Златомир Коларов – ако той е, нека да се изразя така, научно и рационално сатиричен, в нейните разкази има един мистичен, леко езотеричен оттенък: разминаване, което придава очарование и приятност при четенето на сборника. В този смисъл той има своите оригинални достойнства, чувството за хумор е свежо, въпреки че някои разкази се повтарят и не казват нещо ново със своята сатира.

Но аз вече преминах към елементите, които трябва, според мен, да се огладят в книгата „Шантава история“. Нарочно казвам „огладят“ вместо „редактират“, защото при редакцията е необходима една по-детайлна и задълбочена работа с автора, докато тук пропуските, върху които е редно да се съсредоточи един външен поглед, са повече технически, отколкото съдържателни. Най-напред заглавието: то идва от последния разказ, на 10-годишния Калин Коларов, който разказ е по детски чист, бодър, ведър. Смятам, че точно поради това той трябва да даде заглавие на цялата книга, но не в единствено, а в множествено число: „Шантави истории“. Още повече, че историите са наистина шантави, така че ще са си съвсем съответни на заглавието. Иначе, ако остане в този си вид, заглавието е тромаво, създава усет за наукообразност, което, по мое мнение, е белетристичен недостатък.

Второто, на което ми се ще да обърна внимание, е, че текстът категорично има нужда от стилистична обработка, за да се избегнат неприятни повторения, тромавости, несъобразности. За да не съм голословен, посочвам някои от пропуските: повторения: „Програматора продължи да говори, без да казва нещо смислено и ясно, и той си помисли, че наистина се касае за нещо безобидно, като заговори за желанието да сътвори нещо уникално, си помисли“ („Програматора“, с. 6); „уморих се да мисля къде сбърках и с какво, оплетох се в собствените си мисли и вече не знам какво да мисля“ („Програматора“, с. 10); „Споделям част от твоите идеи, но имам и някои забележки, които споделих с Него, ще ги споделя и с теб“ („Небесни прения“, с. 36); клишета, особено изобилстващи в разказа „Небесни прения“, който в същото време е един от най-приятните в сборника, и тези клишета само развалят доброто впечатление: „И колегата Петър е стар ерген, но пък е заобиколен от невъзбуждащи се голи, демек очи пълни, ръце празни. Той си има нещичко – поне очите му са пълни, а при мен и ръцете и очите празни... Но нейсе!...“; „До тук – добре... – помисли си Луцифер. – Като във вица за падащия от петнайсетия етаж, който си мисли същото, като минава покрай осмия...”; Луцифер отклони очи от лудешкия им танц“; едно ненужно обяснение, при прочитането на което човек придобива усещането за авторов маниеризъм и безсилно многословие: „...Но не би – не се случи туй, що пророкува Петър – мисиите Ной възпряха Бог в справедливото Му намерение да накаже Човека като издави за пореден път грешната му половина, по-точно - по-голямата му част. За мисиите Ной – по-нататък, всъщност – най-накрая на този еретичен ръкопис от седем библейски части, наречен „Грешката е неизбежна” („Поднебесни кули“, с. 45). Също така разказът за Искрата повтаря почти мот-а-мо други размисли в други разкази, затова го възприемам като излишен орнамент, който на всичкото отгоре не е и достатъчно изящен, за да украси по достойнство белетристичната „фасада“.

Съществуват и някои досадни неточности, които също повреждат доброто иначе звучене на текста. Например: „С една дума моето творение се оказа същински Франкенщайн“. В тази връзка държа да отбележа, че в романа на Мери Шели „Франкенщайн“ това име носи не чудовището, а неговият създател, д-р Виктор Франкенщайн. Чудовището няма име, върху този факт съществуват солидно количество интерпретации и тълкувания – защо чудовището няма име?, – но аз няма да се спирам на тях, само ще отбележа, че, за жалост, недостатъчно просветената публика е възприела погрешната идея, че Франкенщайн е името на чудовището. Не е, което, съответно, превръща горната фраза от разказа „Програматора“ (с. 10) в задължителна за премахване: не може, според мен, в едно литературно произведение, претендиращо за естетизъм и интелигентност, да се допуска наличието на изречения, които обезсилват и правят на пух и прах тази претенция. Същото се отнася и за името на британския философ от края на XVII-началото на XVIII век: прието е на български името му да се произнася Джордж Бъркли, а не Джордж Баркли. В текста открих още няколко неприятни правописни грешки, но те са отстраними при един добър коректор.

Като заключение искам да заявя, че книгата на фамилия Коларови би могла да бъде издадена от ИК „Жанет 45“, но задължително след това така необходимо „оглаждане“ на текста, за да се избегнат вероятно несъзнателните недоглеждания на авторите. Предлагам също да се помисли върху заглавието „Шантави истории“ – струва ми се примамливо и пазарно ориентирано. А и съответно на разказите в книгата. Във всеки случай жанрът „сатирична фантастика“ винаги носи облекчение и наслада (сещам се тук и за „Звездни дневници“ на Станислав Лем), така че, мисля, ще се получи една четивна книга.