ВИНАГИ ИМА И ОЩЕ НЕЩО

Рецензия за книгата „Безкрайните бели полета“ от проф. Златимир Коларов, Ciela 2016

Книгата има две издания и живот повече от 10 години. Може би защото „белите полета“ са наистина безкрайно понятие, а всички творби на проф. Златимир Коларов деликатно напомнят, че „винаги има и ОЩЕ НЕЩО“. Не е лесно да се каже накратко за какво иде реч в книгата – за няколко приказки, които Стария китаец разказва на орляк хлапета; за свободата и фарисейството, които съпътстват всяка религия; за Любовта и Егоизма... Но не е и трудно да се разпознае кога идва Изкуството при артиста и кога си отива. Лекар и писател, мъдрец и скрит авантюрист, авторът изгражда плътна картина на живота, чието начало е старо колкото света, а краят му продължава и отвъд безкрайните бели полета на колективния човешки пулс.
Един причудлив художник се оттегля от реалния свят – семейство, слава и социални контакти, за да се събере със себе си. Да изчисти чрез видения грешките и остарелите си възгледи. Негови желани приятели стават момчетата от квартала, чиято неподправеност и смелост са най-верните индикатори за стария артист. Те не пречат на самотата му – единствена възможност за прозрения. И затова получават от него вълшебни подаръци и загадъчни приключения.
Частите на книгата са новели, които демонстрират всички белези на жанра – няколко сюжетни линии и неочаквани финали. Дискурсът непрекъснато отваря нови прозорци – към спецификата на източните култури, към различните типове семейства, към тихата тъга от парадоксите на живота.
Златимир Коларов е идентичен със своите персонажи-артисти и много верен в обобщението, че погледът на твореца, насочен само към белия лист, е най-близо до Бог. Всяко отклонение замърсява вдъхновението. А това води до плодотворно „отчаяние“. Такова е състоянието на Чайковски, решил да напише собствения си реквием преди да сложи края на телесното си съществуване. Но какво е изумлението, когато след творческия акт резултатът е възхвала на живота – „Неаполитанска песен“. Защото синхроничността е свързала отново крайни състояния – екзалтацията от танцуването на тарантела неутрализира отровата в ухапания от тарантула.
Дружбата със Стария китаец съвсем не е безопасна за момчетата. Те украсяват небето над квартала с невероятните хвърчила с дракон и бели лилии, но отсъствието от училище води до куп неприятности. Разпитите от страна на директора, отношението на семействата, компенсаторното участие в прегледа на строевата подготовка – трансформациите в съзнанието са колосални. Старият китаец вижда кървави кръстоносни походи, а ритъмът на марша промива детските мозъци и ги довежда до масова агресия и боеве между кварталните банди.
„Наивността е по-близо до подлостта, отколкото до доблестта.“ – ето една мъдрост на автора, която заслужава да запомним. Убедително доказана в интерпретацията на старозаветната манипулация от страна на Бога-тиран към Благочестивия евреин да пожертва сина си. И в диференцирането на истинската вяра от институционалната, чийто служители в по-голямата си част са просто фарисеи.
През цялото повествование е актуално предупреждението, че истината идва при нас от най-неочаквани посоки. Така навреме съдбата довежда една циганка при Стария китаец, която изговаря думата „честолюбие“ като нещо, което е несъвместимо с природата на творчеството. Срещата между Музиканта и Художника се репродуцира неколкократно. И само благодарение на честността те могат заедно да спрат за определен период от време и да започнат да отглеждат цветя. Неспокойствието на твореца, стремежът към Бог, го поставя във вечно противоречие с всичко земно. Старият китаец и момчетата живеят и още повече „разказват“ живота. Защото са ненаситни за вариациите му, а времето не стига всичко да бъде преживяно в реалността. Но отраженията остават само илюзия, докато не бъде събрана смелост човекът да погледне в собствената си душа.
Идеята за безкрайните бели полета и безсмъртието е свързваща за всяка поотделно и всички новели заедно. Тя се явява винаги, за да разсее напрежението от логическите мрежи и невъзможността умът да обхване ситуацията. И въпреки това, на читателя не омръзват разточителните разкази на Стария китаец. Защото следват мълчаливите моменти, когато швепсът е изпит и децата са си отишли. Тогава художникът започва да твори.
Всъщност, по време на отшелничеството на китаеца и общуването му с кварталните палавници, се ражда една нова изложба на картини без заглавия. Защото – както казва авторът – картината не трябва да обяснява, а да те накара да задаваш въпроси. Иначе всичко друго е ненужна литература.
И така. НАКРАЯ. На прощалната вечеря у китаеца, децата са първите, които се наслаждават на новите му платна. Там са бащата, който моли за прошка сина си, преди да го накаже. Едно голо момиче, заспало в клоните на мъртво сухо дърво. Един тъжен човек, който не забравя да прегръща детето си. Един изгубил всичко човек, който е готов да оцени живота по достоен начин.
Къде е галерията за тази изложба? Златимир Коларов предлага картините да бъдат аранжирани в небето. Не като знак за земна грандомания, не. А за да могат хората да ВДИГНАТ ОЧИ към небето. И тогава... ще разберат, че има и още нещо.