ПРАХ ВЪВ ВЯТЪРА (разкази)

ПРАХ ВЪВ ВЯТЪРА
Петима лекари – двама българи, двама сърби и един грък седим на терасата на кафенето до пристанището на Урануполи и чакаме корабчето София да ни отведе до Атон. Приглушено, от вътрешността на заведението звучи гласът на Стийв Уолш от група Канзас: All we are is dust in the wind...
Отпиваме от кафето по балкански – бавно и с наслада, любуваме се на отмалата, обгърнала площада, кулата и мъничкия кей, съзерцаваме искрящата повърхност на морето и нагънатия профил на остров Мулиани и средния ръкав на Халкидики и се оглеждаме за кораба, който ще ни отведе след минути. Д-р Йоргос Латсос от Солун ни разяснява детайлите от предстоящото ни тридневно пребиваване в Света гора. Казва, че в манастира Симон Петра ще ни посрещне лекарят на манастира – отец Ермолаос.
За отец Ермолаос ми бе разказал предния ден проф. Капетанос – ортопед от Университета „Аристотел“ в Солун. Каза, че е най-добрият студент, който е имал в четиридесетгодишната си университетска практика като асистент и по-късно като професор. Това възбуди интереса ми и питам д-р Латсос що за личност е отецът. Отговоря ми, че е фин и чувствителен човек, син на лекари, единствено дете, отличен студент с перспектива за научна и клинична кариера. След завършването на Университета избрал пътя на монашеството. В началото родителите му били разстроени от решението му, после го подкрепили. В манастира отецът организирал перфектно оборудвана здравна служба със спешен кабинет, лаборатория, болнични легла и хоспис за обгрижване на болни и възрастни монаси...
Разказът на нашия приятел и водач д-р Латсос не задоволява, а още повече изостря интереса ми към отеца. Не мога да си обясня как млад човек с неговите възможности разменя удоволствията и колорита на светския с лишенията и изолацията на духовния монашески живот. В съзнанието ми зазвучава въпросът „Защо?“, зададен едновременно от трите ми същности – на лекар, научен работник и писател. И трите питат, но, както много пъти досега, не намират верния отговор. Ще го намеря в манастира – мисля си и допивам последната глътка от кафето.
София се появява в далечината, ставаме и тръгваме към кея. В съзнанието ми продължава да звучи – „Защо?“
Като ехо, все по-тихо и на пресекулки, гласът на Стийв Уолш ни изпраща от вътрешността на кафенето:
• Всички ние сме прах във вятъра... – и заглъхва…