ILLUSIO MAGNA (роман). (След конкурс на Министерство на културата)

Антония превъртя касетата и я пусна от началото. Прослушваше я може би за десети път. Някъде беше пропуснала нещо, нещо не беше разбрала.
НЕЙНИЯТ ГЛАС. Не се ли страхувате, че състоянието на вашия пациент може да се влоши в този момент, доктор Стефанов?
ГЛАСЪТ НА СТЕФАНОВ. Не. (Пауза.) Той е кауза пердута.
НЕЙНИЯТ ГЛАС. Диагноза ли е това?
(Дрезгав смях.) ГЛАСЪТ НА СТЕФАНОВ. По-скоро прогнозата. Безнадежден случай, обречен. Или както казваме ние, лекарите – безперспективен. Има рак на стомаха. (По-дълга пауза.) Не се вълнувайте – рано или късно моят болен ще загине.
НЕЙНИЯТ ГЛАС. Защо тогава сте прекарали при леглото му няколко безсънни нощи?
ГЛАСЪТ НА СТЕФАНОВ. Професионални задължения, скъпа.
НЕЙНИЯТ ГЛАС. Не се ли вълнувате от страданията му, от нещастието за близките му?...
ГЛАСЪТ НА СТЕФАНОВ (остър, рязък). Съдбата на пациен­та трябва да се приема с разума, а не с чувствата. Със­тра­данието не е помогнало на никого да оцелее. А за не­щас­тията – срещам ги твърде често, за да ми правят впечатление.
Антония спря касетофона и запали цигара. Дотук – нищо. Скептицизъм, присъщ на лекарите, професионална деформация... Може би малко по-силен, но в никакъв случай – шизофреничен. И най-важното – никакъв личен мо­мент! Стръска пепелта от цигарата и отново натисна клавиша на касетофона.
НЕЙНИЯТ ГЛАС. Всички лекари ли мислят като вас?
ГЛАСЪТ НА СТЕФАНОВ. Почти. (Краят на фразата се губи в бълбукане на течност. – „Доля коняк в чашата си...“ – спомни си Антония.)
НЕЙНИЯТ ГЛАС. Но вие принадлежите на хората! Как е възможно да приемате съдбата им с безразличие!
ГЛАСЪТ НА СТЕФАНОВ (остър и раздразнен). Човек никога не принадлежи на друг! Така е и с лекарите. Защото сме хора преди всичко. И притежаваме всички слабости на другите. Пациентите грешат, като очакват от нас безпределен алтруизъм. (Приглушен шум от улицата, последните думи не се чуват ясно.)
НЕЙНИЯТ ГЛАС (високо). Може ли един лекар да лекува правилно, без да се вълнува от съдбата на хората, които са му поверили живота си?
ГЛАСЪТ НА СТЕФАНОВ: Аз лекувам пациентите, драга. Хората са контингент на теб и на Емил. Има известна разлика. Моята задача е по-лесна – един ребус, който трябва да реша по единствения верен вариант. В крайна сметка това е очарованието на медицината. (Кратка пауза.) Други си запълват времето с кръстословици... (Дрезгав смях, последван от дрезгава кашлица.)
Антония отново спря касетофона. Тук скептицизмът преминаваше в цинизъм, но в никакъв случай с признаци на маниакалност или отчаяние. Безспорно думите на Стефанов звучаха предизвикателно, наситени с голяма доза маниерност и стремеж за неуместна оригиналност, но в крайна сметка това е често срещана изява на психичните реакции, вследствие особеностите на характера. Поне така твърдеше доктор Вардева. Антония се пресегна, изгаси цигарата си в пепелника и включи касетофона.
НЕЙНИЯТ ГЛАС. Ако сбъркате при решаването на ребуса?...
ГЛАСЪТ НА СТЕФАНОВ (доста рязко). Изключено! Емил може да сбърка с чувствата си, но не и аз с разума си. (Пауза, бълбукане на течност.) Сигурно си мислите, че и аз в известен смисъл съм кауза пердута като моя пациент?... Въпреки че е жив, с диагнозата, която му поставих, той отдавна е умрял физически (кратка пауза), а аз – душевно... (Този път смехът е остър, неприятен.)
Тук може би? Антония натисна клавиша и се изправи. Преди три дни изтълкува думите на Стефанов като неуместни и самоцелни. Емил също.
Отиде до прозореца и дръпна щорите. Светлината бликна в стаята и я заслепи. От височината на осмия етаж хората по тротоарите изглеждаха дребни под гъстата зеленина на дърветата. Короните на кестените потрепваха от трясъка на автомобилните колони по булеварда. Напоеният с бензинови изпарения въздух сивееше над тях. Залезът искреше в камбанарията на църквата в центъра на парка и оцветяваше в розово околните сгради. Антония се облегна на рамката на прозореца и се загледа в кръста на камбанарията...