БЕЗКРАЙНИ БЕЛИ ПОЛЕТА ИЛИ ДЪЛГИЯТ ПЪТ НА ЕДНО ТРУДНО ЗАВРЪЩАНЕ (роман)

Една сумрачна и безлична утрин в разгара на срока и началото на пролетта в квартала се появи един китаец. Възрастните го видяха да хлътва във входа на една от къщите до стадиона, която подлежеше на събаряне според кадастъра на новия градоустройствен план. Бързаха за работа и, въпреки че не бяха виждали някой да влиза в изоставената къща от години, подминаха го, без да се вгледат в лицето му и да разберат що за човек беше той.

Първи го забелязаха децата. Това се случи по същото време на следващия ден. Отиваха на училище с покрусени души и наведени глави от мисълта за скуката и сивотата на предстоящите шест учебни часа. Това вгорчаваше доброто им настроение, породено от здравия сън и красотата на раждащата се зора. Вървяха по улицата безразлични и унили към предизвикателствата на съдбата от най-ранно утро. И, за да разведрат тягостната атмосфера и да повишат понижения си тонус, запълваха времето с вяли коментари на отношенията си с момчетата от съседния квартал.

Изведнъж вратата на старата къща широко се отвори, пантите изскърцаха ръждиво и в рамките се очерта суха мъжка фигура. Момчетата спряха и се спогледаха - мислеха, че къщата е необитаема от памти века - прозорците бяха посивели, черчеветата почернели, мазилката се беше свлякла от стените и откриваше оронени изсветлели тухли.

Непознатият бе облечен в широка черна дреха, на главата си носеше овехтяла черна шапка, привързана под брадата с тънка връв. В едната си ръка държеше стара пазарска чанта, в другата – избеляла мрежа с празни бутилки и буркани. Краят на дрехата закриваше глезените и опираше в петите, широката периферия на черната шапка стигаше до раменете и скриваше лицето му. Непознатият се огледа и тръгна пред тях със ситни стъпки, загледан в островърхите си обувки с цвета на дългата му дреха.
С риск да закъснеят за първия час и да си навлекат неприятности с учителите и директора, момчетата хукнаха след него и се разкрещяха:

- Вижте един китаец! Един стар китаец...

Непознатият ускори крачките си, вятърът изду дрехата му като плащ, периферията на шапката се развя над раменете му като криле и той сви в първата пряка, която се изпречи пред очите му. Най-бързите стигнаха до ъгъла на карето и се спряха, останалите ги настигнаха и дъхът им секна – от китаеца не бе останала следа! Свиха рамене, почесоха се по главите, постояха няколко минути в размисъл, без да могат да си обяснят тайнственото появяване и мигновеното изчезване на непознатия китаец и тръгнаха към училището, разочаровани от неуспеха да разберат що за птица беше той. Всъщност не бяха сигурни дали непознатият беше китаец, японец, облечен като китаец, виетнамец, кореец или някоя друга източна народност, но до един бяха убедени, че прилича много на стар китаец. Когато влязоха в двора на училището, бяха забравили за враждата с момчетата от съседния квартал, с които от години не можеха да поделят баскетболното игрище на запустелия стадион в парка.

На връщане от училище отново минаха покрай къщата, от която сутринта бе излязъл тайнственият стар китаец. Позабавиха крачките си, спряха пред съборената ограда на стадиона, откъдето най-добре се виждаше входа на къщата, и прекараха няколко безмълвни часа, изпълнени с трепетно вълнение и напрегнато очакване, но той така и не се появи до късно вечерта. На другия ден някой каза, че по същото време го е видял на трамвайната спирка от другата страна на парка. Вървял със забързаните си китайски стъпки към дома си, загледан в островърхите си китайски обувки. На рамо носел огромна китайска торба, от която се подавали дървени летвички и навити на руло свитъци хартия. Това ги озадачи още повече – Стария китаец отивал към дома си, а те не го видяха?!... – помислиха си те и решиха да го проследят, загърбвайки проблема с баскетболното игрище и момчетата от съседния квартал.

Стария китаец се появяваше ненадейно и изчезваше безследно, виждаха го по едно и също време на няколко места в квартала, после се изгубваше за дни, като че ли потъваше вдън земя или се беше завърнал в Китай, което направи си бе като да потъне в земята – коментираха те до късно вечер, стаени зад оградата на стадиона. (Там, под сенките на кестените и далече от уличните лампи до входа на парка с езерото и стадиона, се намираше сборният им пункт, на който решаваха всички общи трудности и споделяха всички лични неудачи.) Един разказваше как изглеждат тесните очи на Стария китаец, друг – скулестото му, сиво като пергамент лице, трети – дългата му заострена брада и побелелите му мустаци – тънки, дълги и увиснали покрай стиснатите му китайски устни... Някой от най-малките разпалено твърдеше, че съвсем ясно е видял черния му колан от конопено въже и, за да подчертае голямото значение на тази наглед незначителна подробност, рисуваше с пръчка в пръстта как изглежда конопения колан на Стария китаец. В края на седмицата и най-резервираните бяха убедени, и никой вече не се съмняваше, че в квартала им се е заселил един истински стар китаец, а не японец, виетнамец или кореец и изобщо представител на която и да е друга източна народност.