ПАРЧЕТА ОТ ЖИВОТА ПРЕДИ И СЛЕД. Хроники и разкази от архива на Стария хроникьор, КЛМН, 2022

КРАЯТ НА ВЕКА
Бе краят на века, който съвпадна с края на хилядолетието...
Хилядолетието, след първото, през което Човечеството извървя трънливия път от разпъването на Божия син, клането на първите християни, налагането на новата религия с меч и огън, неспирни войни между едно- и друговерци и разпъване на кръст и разчекване между коне на еретици, но Човечеството не се поучи от заблудите си и продължи с още по-голяма стръв към следващото хилядолетие със Средновековието и Инквизицията с кладите, на които наред с убийци, крадци и блудници горяха красиви жени и гениални умове, обвинени във вещерство и съдружие с дявола, през селските бунтове, морските пътешествия и великите географски и технически открития, покоряването на Африка, Америка, Полинезия и Индия и избиването на милиони туземци, рушенето на паметници на древни цивилизации, ограбването на отвъдморските колонии, нескончаемите войни по суша и море, до конструирането на печатарската и парната машини и автомобилния двигател, първите полети във въздуха и след това в космоса... И векът, през който хората видяха битки, сражения, войни и руини, които не бяха виждали преди, горящи крепости, разрушени домове и сринати със земята градове, концентрационни лагери, задушливи газове, горящи пещи, атомни бомби и избити милиони. И земята се покри с планини от кости и напои с реки от кръв, както никога преди...
След кратко затишие в края на века се сблъскаха две епохи – на червения тоталитаризъм, сходен с кафявия терор по методите за контрол на обществото и на демократичните промени, в чиято основа бе благородния стремеж на човека за по-красив и хармоничен свят. Израз на промените стана сриването на Берлинска стена. С падането й в душите на хората и от двете й страни затрепка плахата надежда, че, може би, това е краят на безумието брат да убива брата или поне, макар и в малка степен, нещата ще станат по-добри за отделния човек, за всички. Тази крехка надежда израстна като нежно цвете сред руините на войните и най-сетне хората си отдъхнаха и сърцата им забиха равно и спокойно...
Оказа се, че човекът не е научил урока си по история и хуманизъм. След кратко затишие нова вълна от войни, атентати, разрушения, насилие и смърт заля неизсъхналата от кръвта земя от предишните войни и нова планина от кости започна да расте над предишни мирни равнини, покрити с градове, градини и цветя. И земята отново се покри с трупове на безсмислено убити, вдовици и сираци ровеха с пръсти пръстта на чуждите гробове, за да търсят костите на своите близки, майки в черно виеха като вълчици над пресните гробове, колони дрипави, изпити, военни инвалиди се извиха по прашните пътища за вкъщи, сърцата на хората останаха без кръв и се свиха до размер на орех. Въпреки страха и ненавистта, която неусетно ги обхвана, някъде дълбоко под твърдата черупка остана да искри по едно неосквернено кътче, нуждаещо се от нежност и даряващо любов, която опази Човека в човека през кървавите хилядолетия преди това...