СРЕДНОЩЕН ЕТЮД ЗА СТАРИ ГЛУПАЦИ (новели) – КЛМН, 2019

НА ПОСЛЕДНИЯ РЕД В КИНОТО, ИЛИ СРЕДНОЩЕН ЕТЮД ЗА СТАРИ ГЛУПАЦИ

Това е история от времето, когато имаше киносалони, зрители и филмите бяха черно-бели...

Всяка седмица в един и същ ден, без да пропуска филм в последните десетина години, по средата на последния ред в киното сядаше един мъж, чиято възраст беше трудно да се определи. Усещането за липса на възраст идваше от израза на очите му, които имаха пламъка на тридесетгодишен човек, от лицето му, което изглеждане на петдесет и фигурата му на седемдесетгодишен старец. Посещаваше прожекциите от четири часа, което означаваше, че не работи и предполагаше, че ползва намалението на пенсионери, за които бяха определени дневните прожекции.
Пристигаше пет минути преди прегледа, купуваше си билет винаги на последния ред по средата, оставаше до края и на най-безинтересния филм и си тръгваше последен от киносалона. Обикаляше широкото каре на квартала с бавната крачка на замислен човек и се прибираше в дома си. Отключваше вратата, пресичаше антрето на пръсти и влизаше в стаята си.
Наредбата бе оскъдна – широко легло, застлано с бяла дантелена покривка, нощна лампа с абажур от плат върху нощното шкафче, масивно бюро до прозореца, два плетени стола в двата ъгъла и потъмнял от времето висок до тавана гардероб. От шкафа на бюрото, пълен с тетрадки, изваждаше най-горната и записваше името на филма, на артистите и режисьора и резюме на съдържанието. Затваряше тетрадката и се заглеждаше през прозореца в светлините на отсрещната сграда с чувството за добре свършена работа.
Момичето излизаше от стаята си към осем часа и притваряше вратата към стълбището. Той оставаше сам в празния апартамент. Изваждаше от бюрото някоя от тетрадките, отваряше я напосоки и се зачиташе. Пред очите му, в началото бледо и неясно, после все по-ярко и релефно, се изнизваха кадри от отдавна гледан и забравен филм. Монотонното бръмчене на киномашината изтласкваше тишината от центъра към ъглите на стаята, във въздуха се носеше дъх на затоплена целулоидна лента, таванът избледняваше и се превръщаше в прозрачен похлупак, над който премигваха звездите...
Момичето се прибираше към полунощ. Събличаше палтото си в антрето и почукваше на вратата му. Той ù отстъпваше стола до бюрото, открехваше прозореца, оставяше пепелник на плота, запалваше нощната лампа и сядаше на леглото. Светлината озаряваше лицето ù отстрани, едната му половина сияеше чиста и лъчезарна, другата тънеше в сянка. Ситни искри потрепваха в косите ù, очите ù грееха тъмни и дълбоки. Той я съзерцаваше с възхита и ù разказваше филма, който беше гледал. Тя пушеше цигара и го слушаше съсредоточено. После тя му разказваше различни интересни неща от света на киното, този път той слушаше с интерес. Понякога, спонтанно и ненадейно, водена от някакъв необясним вътрешен импулс, тя се изправяше и изпълняваше различни етюди – превит от годините старец, който пресича улицата на червен светофар под носа на разярен милиционер, свадлива контрольорка, която се кара наведнъж с всички пътници в автобуса или заядлива продавачка в сладкарница, която вместо бутилка с прясно мляко, дава на купувачите бурканчета с кисело, защото са ù под ръка.
Очите ù се свиваха и помръкваха, челото ù се сгърчваше като на старец или на старица, според ролята, която импровизираше, гласът ù прегракваше като на продавачката, от която той купуваше сутрин мляко, изразът на лицето ù се менеше за секунда като накъдрена от вятъра езерна вода. Той следеше очарован лекотата, с която преминаваше от една роля в друга и си мислеше с възхита за тайнствените импулси в душата на артиста.
От всички етюди, които изпълняваше момичето, най-много му допадаше ролята на влюбена жена, която чака любимия си права до прозореца и не знае дали той пази любовта в сърцето си и дали изобщо ще се върне. Лицето ù се одухотворяваше и ставаше още по-нежно и миловидно, в очите ù се стелеше нега, болка и надежда с две искрящи сълзи в ъгълчетата, които ще се отронят в следващия миг. Едновременно с това очите ù изглеждаха горди и непреклонни в скръбта си, като очите на Грета Гарбо. Той не се сдържаше и пляскаше с ръце. Тя се покланяше галантно, сядаше на стола, кръстосваше грациозно крак върху крак, изваждаше цигаре от чантата си и цигара от кутията, мушваше цигарата в цигарето и я запалваше с жест на дама от трийсете години на века. Той гледаше цигарата, която димеше над изящните ù пръсти и навеждаше глава, за да не ù натрапва възхищението в очите си.
Когато по улицата затихнеше звънът и на последния трамвай, момичето се прибираше в стаята си. Той си лягаше и се унасяше. В съня му се явяваше любимата му актриса Грета Гарбо, застанала до прозореца и загледана в нощта в очакване на любимия, който закъснява. Лицето ù, огряно наполовина от пълната луна, приличаше удивително на лицето на неговата квартирантка, осветено от нощната лампа зад гърба му…
На следващата сутрин ставаше рано, купуваше бутилка прясно мляко от сладкарницата и се усмихваше на резките жестове и прегракналия глас на продавачката, които момичето възпроизвеждаше точно, без изобщо да я беше виждало. Прибираше се и приготвяше закуската – препечени филийки, колбас, мед и масло и чаша топло мляко. Момичето закусваше на крак и отиваше на лекции. Той преглеждаше във вестника програмата на кината, набелязваше си негледан филм, отиваше пред киното пет минути преди четири и си купуваше билет по средата на последния ред. След това нещата се повтаряха – разходката в квартала, завръщането у дома, записването на името на филма в последната тетрадка, четенето на старите тетрадки и чакането тя да се върне, разговорът, етюдът и сънят с Грета Гарбо, чийто лик постепенно избледняваше и на мястото му се открояваха дълбоките очи на момичето – весели или тъжни, замечтани или уморени, но никога еднакви…