ВЪВ ВИХЪРА НА ВЪРТЕЛЕЖКАТА. И ОЩЕ АВТЕНТИЧНИ ЛЕКАРСКИ РАЗКАЗИ (разкази) – Лице прес, 2017

КРАТЪК АВТЕНТИЧЕН РАЗКАЗ
Той – така и не запомних името му – пристигна в клиниката в един мрачен, ноемврийска следобед. Почука и без да изчака покана влезе в кабинета и застана до вратата. Смутолеви, че го болят гърдите и се огледа притеснено.
Първото ми усещане беше изненада, последвана от неприязън – за първи път срещах подобна личност: едра, тромава фигура, която издаваше огромна физическа сила, ниско, полегато чело, неспокойни и мнителни очи, необръснато лице с груба кожа, широка и безформена уста, неравни, едри, жълти зъби, масивна, издадена напред долна челюст, смъкнати рамене, дълги ръце, с дебели пръсти и лопатести, широки длани. „Като горилата от разказа на Алан По...“ – помислих си и ме облъхна страх – тънък и резлив, все едно че минах покрай запустяло гробище късно през нощта. Беше облечен в костюм от кафяв габардин, леко избледнял, но запазил елегантната си кройка. Държеше шарено вързопче, което контрастираше на скъпия костюм.
„...или пародия на Квазимодо?“ – продължих да си мисля и отново почувствах хладните тръпки на страха. Преодолях неприязънта и му казах, че трябва да го приемем за лечение по спешност! По-силно впечатление му направи фактът, че трябва да остане в клиниката, отколкото разясненията, че се касае за стенокардия и за опасност за живота. Каза, че няма да остане в болницата за нищо на света, но аз настоях. Накрая той осъзна риска и се съгласи. Оформих листа, назначих лечението и сестрата го настани в стая с още трима болни. Отдъхнах си, но доста време не можех да се отърся от усещането за досег със смъртта.

Първият човек, когото срещнах в коридора на клиниката на следващия ден беше той. Озърташе се и се поклащаше като пиян. Брадата сивееше по лицето му като четина, долната му челюст се тресеше. Облиза напуканите си, побледнели устни и избоботи, че нищо не е в състояние да го задържи повече в болницата. Отново преодолях неприязънта, този път премесена с отвращение, и му казах, че постъпва неразумно, но той беше непреклонен. Любопитството взе връх над отвращението и го попитах какво го притеснява. Лицето му още по-силно пребледня, брадата му още по-силно се разтресе и, разкривайки неравни, жълти зъби, каза, че не можал да заспи през нощта, после се отприщи – хърканията и стенанията на другите болни го подлудили, бълнуванията им го карали да подскача в леглото, да се върти, да се озърта и трепери...
Докато говореше гърдите му свистяха от задуха и болката, по челото му потече пот. Казах, че подобни чувства са нормални за човек, който попада в болница за първи път и отново настоях да остане, но той отказа. От вързопчето си извади кочан с рецепти за безплатни лекарства на активен борец против фашизма и капитализма и ми го подаде. Изненадах се и се укорих заради неприязънта си: Колко ли мъки е изпитал, колко ли болки е изтърпял в затворите, които са го превръщали бавно, систематично, безпощадно от горд и силен човек, какъвто сигурно е бил, щом се е борил за една идея, в разтреперано от страх животно?... – и си спомних Квазимодо, зад чийто груба външност, всъщност се крие доброта и нежност.
Написах рецептата и му я подадох. Той я взе и тръгна към гардероба да вземе дрехите си от сестрата. Изпратих го с поглед и тръгнах към стаята, в която беше прекарал една безсънна вечер, наситена с призраци, родени от издевателствата в затвора...
Болните в стаята бяха изнервени и неспокойни. Казаха ми, че през нощта се въртял в леглото и не ги оставял да заспят, будел ги, щом някой се изкашлял или простенвал, пъшкал, кашлял, скърцал със зъби, пухтял с устни, ставал, отново лягал, скимтял, притихвал, после отмятал завивките и палел лампата, сестрата я изгасяла, той скачал, излизал от стаята и се връщал, сепнат от мрака в коридора...
Човекът се е борил за идеала, а те злословят грозно и дребнаво... – помислих си като гледах недоволните лица и мрачни погледи на болните от стаята. Казах им, че не трябва да го винят, а да го съжаляват, че трудният живот и борбата с фашизма са го направили душевен инвалид...
- Той ли се е борил срещу фашизма!? – попита един тих до тогава старец, който беше слушал мълчаливо разказа на другите. Болните се умълчаха. Без да ме гледа, старецът тихо каза: – Много добре го познавам, родом е от едно съседно село... – и поклати глава. – Мъртвите го тормозят него, а не живите... – и разказа: – Преди Девети беше конекрадец, след Девети го направиха милиционер – в селото всички му имаха страха. За добра служба го изтеглиха в града. По време на Народния съд, когато осъдеха някого на смърт, викаха него... Какво правеше с осъдените през нощта не знам, но сутринта ги изнасяха от участъка в чувал. После го направиха активен да забрави, ама виждам, че не може... – старецът се отпусна на леглото, притвори очи и замълча.
Излязох от стаята. Видях го да излиза от клиниката и да тръгва по алеята на болницата с клатушкаща се, забързана походка, в кафявия си, протрит костюм и платненото вързопче, размахал като лопати широките си, кокалести длани.