СИНИТЕ КАНАРЧЕТА (къси и много къси разкази) – Лице прес, 2017

ПОБИТИТЕ КАМЪНИ
Разравям папка със стари пожълтели вестници и попадам на снимка на Побитите камъни, направена от брат ми преди години. Издухвам праха, заглеждам се в сивите грамади и споменът ме връща във времето на моето ранно детство...

Гонехме се из прашните улици на селото на баща ми Девня, разглеждахме с интерес разкопките на Марцианопол – древния град, построен преди хиляди години недалеч от Девня, катерехме се по дърветата, къпехме се във Вълшебния извор и ловяхме риба в реката за ужас на баба ми да не се нараним или удавим. Въпреки честите наказания за детското ни непослушание, бяхме щастливи, далеч от ограниченията на големия град и всичко, свързано с него – като родители, учители и училищни забрани; чувствахме се волни и безметежни, усещахме в душите си пулса и красотата на Живота...
Веднъж, като скитахме без цел из Низината и хълмовете покрай нея, стигнахме до Побитите камъни и дъхът ни секна. Застинали в жегата на лятото, камъните се издигаха над нас сивобели, покрити с дупки и петна от мъх, величествени и огромни, като колоните на древен Храм, устояли на ветрове и дъждове, а ние пристъпвахме между тях като онези древни богомолци, чийто посивели кости намирахме сред разкопките край Девня. Проядени от Времето, покрити с петна варовик, костите приличаха на камъните срещу нас. Докоснах топлата и грапава повърхност на най-високия камък и потръпнах. Тогава така и не разбрах какво почувствах...
И досега всеки път, когато застана срещу Побитите камъни усещам, че се връщам още по-назад във времето от дните на моето детство, че се докосвам до нещо тайнствено, свято и велико – нещо, което идва от Древността, прелита плавно през Настоящето, за да стигне и надживее Бъдещето, нещо изначално, вечно и непонятно като Вселената, Зачатието и Живота. И всеки път щом докосна топлата грапава повърхност на някой от Побитите камъни, ме пронизва същата вълнуваща тръпка от моите ранни години. И разбирам, че тогава, в моето далечно детство, когато докоснах за първи път един от Побитите камъни, всъщност докоснах моите древни корени, покълнали при Сътворението на Земята и Живота. В този кратък миг усещам, че докосвам пулса на Времето, силата на Живота, безкрайността на Вселената и се сливам с дъха на Вечността...

Затварям вестника и го връщам в папката. Пред очите ми искрят самотните камъни от ранното ми детство...