ОТ КУФАРА СЪС СУВЕНИРИ. АВТЕНТИЧНИ ЛЕКАРСКИ РАЗКАЗИ (разкази) – КЛМН ЕООД, 2016

ПРОХОЖДАНЕ - Адрес: ул. Асен 72, Бяла Слатина, България
Преравям куфара с подаръци, пощенски картички и сувенири и намирам писмо на моя приятелка от Англия. Надписът на плика е:

d-r Zlatimir Kolarov
72, Assen Str.
Biala Slatina
Bulgaria

Датата на печата в горния десен ъгъл е: 27.aug.19... последните цифри са размазани от нетърпеливи пръсти...

(Тогава се зачудих защо адресът започва с моето име, а не със страната, както бе възприето в България. Вече много неща са други... – мисля си сега пред куфара със спомени и сувенири, събирани над тридесет години.)
Разравям куфара и по логиката на отминалото време си спомням не приятелката и изгарящите чувства, а всичко вълнуващо и неповторимо, което се случи при прохождането ми в професията и в дебрите на медицината:

На 2-ри януари 1981 г. пристигнах на автогарата в Бяла Слатина с чанта, сак, куфар и пишеща машина. Куфарът беше пълен с книги, чантата и сакът с дрехи. Предстоеше ми да работя 3 години в града по разпределение.
Бе неделя, денят бе студен, мъглив, по улиците – сняг и киша. Огледах се за такси. По онова време (1981 г.) такситата бяха рядко срещан лукс, особено в неделя и най-вече за провинциалните градчета. Нарамих сака, взех в едната си ръка куфара, в другата – чантата и пишещата машина, и тръгнах към ул. Асен, № 72 – квартирата, която бях наел месец преди това: едноетажна къща с двор със селскостопански сгради в дъното. Чешмата беше в единия край на двора, а тоалетната – в другия, между тях – лехи със зеленчуци и цветя, но това през лятото. През зимата – опънати черни найлони на микрооранжерии, покрити със сняг и скреж.
На вратата ме посрещна хазяйката леля Христана – нисичка, подвижна, приказлива, 66-годишна, вдовица от над 30 години, отгледала сама сина си, който живееше с жена си и двете си деца във Враца. Настани ме в квадратна стая с размери на кибритена кутийка. Така изглеждаше новото ми жилище след простора на софийския ни апартамент. Разхвърлях вещите си и излязох да се запозная с града.
Ходех с модерни за времето ботуши, тъмен панталон и кожух с широка, пухкава, небрежно вдигната яка, като руски граф в сумрака на отминаващия ден по улиците на Москва. Тогава защитниците на животните не смущаваха притежателите на кожени палта, изобщо нямаше „такова животно!” като защитници на природа, въздух, животни, затворници и граждански права. На външен вид го бях докарал, само дето самочувствието ми на лекар бе на възможно най-ниското стъпало по най-непретенциозната възможна скала, въпреки златната значка и грамота за отличния успех от Университета... Да си я сложа на кожуха, та съвсем да заприличам на руски граф – мислех си с ирония към ниското си самочувствие – по-точно на руски турист в Боровец, облечен с кецове и анцуг на вечеря в ресторанта на хотела... По това време значките бяха много популярни в Съветския съюз и струваха у нас – стотинки, у тях – копейки.
Минах по улици с познати, но непълни имена: Симеон, Борис, Калоян, Иван Асен... Само Ивайло си бе Ивайло. Като се върнах, попитах леля Христана защо е оставено само името, а липсва титлата. Тя ми каза, че непосредствено след 9-и септември 1944 г. новата управа на града решила да скъса с всичко царско, за да съгради новия живот на чисто, без каквато и да е следа от отминалото царско време, но нямала средства за нови улични табели. Поради това възложила на един бояджия да обиколи с кофа боя и четка всички улици и да заличи думичката „цар” върху всяка улична табела. Той съвестно свършил възложената му задача и така за няколко дни от всеки български прославен цар в Бяла Слатина останало само името без титлата. Та до днес, т.е. дотогава – преди тридесет години, не знам как е сега. Поради това и аз живеех на улица Асен, а не цар Асен, както се е наричала улицата преди 9-и.
Препрочитам текста и с ирония си спомням времената непосредствено след 10-и ноември 1989 г. Като дете на училище отивах по ул. Макаренко. Знаех, че Макаренко е известен съветски педагог, създал комуна за безпризорни деца непосредствено след Отечествената война и ги е опазил от улиците и глада - бях чел двете му най-известни книги: „Педагогическа поема“ и „Знамена на кулите“. Така се стекоха нещата, че след като се върнах от провинцията в София, на път за работа в Клиниката по ревматология минавах по улица със същото име. Един ден с изумление забелязах, че старите табели са боядисана в синьо и с ярки бели букви е написано новото име – Яков Крайков, за когото нищичко не знаех, и сега не знам. Отдолу прозираше старият релефен надпис – Макаренко. Новата власт искаше да скъса с всичко просъветско, включително и с имената на улиците и булевардите в града, за да изгради новия живот на чисто, далече от всичко руско и съветско, пък било то и педагогическо, но явно не разполагаше със средства за нови улични табели и използваше старите за канава. Под небето нищо ново, нищо не се е променило... – помислих си с тъга. Първият път, когато четях пребоядисаните табелки в Бяла Слатина, ми бе забавно, взех го на шега, втория път същата шега ме натъжава, защото разкрива нещо повече от пребоядисани улични табелки за българския непоследователен, непостоянен, хамелеонски дух, който, за да се хареса на силните на деня и на имащите власт, е готов да жертва изконни български и световни достижения, ценности, светини...
Но да се върна към времето, когато Макаренко си беше Макаренко и аз се разхождах безцелно из Бяла Слатина в късния следобед на 2-ри януари 1981 г., един ден преди първия си работен ден като ординатор във Вътрешно отделение на Районната болница в града. Вървях бавно, както вече казах, с кожуха с вдигната яка като руски граф из улиците на Москва в сумрака на отминаващия ден. С тръпка и мъничко тревога се питах как ли ще започне лекарската ми практика, как ще продължи. За да потисна тревогата, започнах да се забавлявам, като се самоиронизирам. Рекох си: „Ще чакам знамение от Бога – пиле да пропее, птица да прехвърчи, в краен случай да падне керемида... Земетресение и слънчево затъмнение не чакам – твърде голямо знамение ще е за начинаещ доктор като мен!“ Все пак нещо трябва да се случи, за да ми предскаже какво ме чака...
В следващия миг откъм съседната улица прозвуча бавна, по-скоро ръждива, отколкото протяжна мелодия, с претенции за реквием, и покрай мен се изниза смълчано шествие на десетина облечени в черно опечалени близки, предвождани от каруца с ковчег, дръглив кон, наметнат с оръфано чердже, и оркестър от трима музиканти, зачервени от студа и изпитата ракия, не само за деня, а изобщо в живота, състоящ се от акордеон, тромпет и тъпан, неизменния балкански тъпан за всеки уважаващ себе си оркестър, подходящ за погребения, за сватби, венчавки и кръщенета, и изобщо...
„Благодаря ти, Господи, разбрах...“ – промърморих аз и изпратих с поглед скромното шествие, което се смаляваше бавно в сумрака.
И като се почна, ела да видиш... Имах чувството, че всеки умираещ стискаше до последно душата си със зъби, за да я предаде на Бога в мига, в който вляза в Отделението за дежурство. Първият „езкитус“ бе на 40-ата минута след като застъпих на първото дежурство. Сакът ми бе пълен с книги – „Спешни състояния във вътрешните болести“, „Реанимация“, „Фармакотерапия“... Болният почина, преди да ги разгърна. Добре, че по същото време в Бърза помощ бе дежурна колежка с 2 години стаж и ми помогна с обдишването и реанимацията на болния. Успокояваше ме, че нищо не е в състояние да се направи при толкова увреден човек. Съзнавах, че беше права, но въпреки това се тресях и питах: „Можеше ли да помогна, да го спася?...“
И се питах още много пъти и още много пъти се тресях над умиращите болни. С малко гордост и повечко нескромност ще кажа, че на някои от болните помогнах – като на болната в хипогликемия, като на умрялата-жива или живата-умряла, като на отровените, още по-късно като на Елица и Енвер и на много други, но за тях по-нататък – целта ми бе да разкажа за началото...

Връщам писмото на моята приятелка от Англия сред пощенските картички и сувенири и без да затварям куфара на спомените, продължавам да редя една след друга историите от онова незабравимо прощапулно време, което продължава и сега под друга форма...