ИСТОРИЯ НА РЕВМАТОЛОГИЯТА В БЪЛГАРИЯ (монография) – ЦМБ, 2014

Като много философски и научни постановки, и първите описания за ревматичните болести се зараждат в древна Гърция. На лекарите от древна Гърция дължим и наименованието на ревматология. Тогава понятията „ревма“ и „катар“ са въприемани като синоними. Означават „изтичане“ и „стичане надолу“. Според вижданията на гръцките лекари болестите се предизвикват от изтичане на слуз от мозъка към другите органи на тялото. Тези наивни и звучащи абсурдно представи отдавна са забравени. Заслугата е, че древните лекари са обяснявали природните явления с реални, физически състояния, а не са давали мистично обяснение на физиологичните закони с божественото начало на света. От тези първи опити да се надникне в тайните на природата и да се обясни причината за болестите е останало само името на специалността ревматология.
В началото на миналото хилядолетие известният и водещ тогава лекар Клаудиус Гален (129–217 г.) – римлянин с гръцки произход, лекар на пет Римски императори, въвежда понятието „артрит“ като събирателно за ставните възпаления. През XVI-ти век друг известен лекар Балониус въвежда сборното понятие „ревматизъм“ за болестите на опорно-двигателния апарат. Вижданията му са възприети от представителите на водещата по това време френска медицинска школа. Те са познавали и лекували една ревматична болест. Наричали са я „Maladie revmatismale – ревматична болест“. С тази диагноза са обединявали всички познати сега ревматични болести и оплаквания. През 17-ти век английският лекар и изследовател Синденхайм, считан за английския Хипократ поради значимите за времето си научни разработки, отделя подаграта като отделна болест и описва неврологичната форма на острия ставен ревматизъм, наречена от него „хорея минор“. През 1840 г. френският лекар Буйо обособява ревматизма като самостоятелна болест с две форми – остър, при който се засягат ставите и клапите на сърцето и хроничен, при който няма засягане на сърцето. През 1911 г. Ф. Мюлер въвежда две понятия – „възпалителен“ и „дегенеративен“ ревматизъм. И той като своите предшественици под ревматизъм разбира изобщо болести на ставите, а не конкретна болест. Неговата заслуга е обособяването на две различни форми на ставните увреждания. След цитираните автори обособяването на отделните болестни единици върви все по-ускорено, задълбочено и всеобхватно. От първата и единствена диагноза „Maladie revmatismale“ са се нароили над 50 болестни единици, всяка от които е с по няколко клинични форми. Към ревматичните болести в последните шейсет години са включени и „колагенозите“ – болестите на колагена, който е съставна част на съединителната тъкан. Сега се възприемат като „системни заболявания на съединителната тъкан“, а не като изолирани болести само на колагена.
Дълго време ревматично болните са лекувани с отвари и екстракти от различни растения, минерални бани, диети, кръвопускане. Някои от лечебните препоръки на лекарите от Средните векове звучат абсурдно, например доминиканският монах Рандолфус от Бокинг твърди, че носенето на ботушите на Св. Ричард – епископ от Chichester, лекува пристъп от подагра. Сега арсеналът на ревматолозите е обогатен с голям брой лекарства – нестероидни противовъзпалителни средства, имуносупресори, укрепващи костта лекарства, биологични средства и много други.
Поради увреждането на сърцето от ревматизма, дълго време ревматологията се е развивала паралелно и под опеката на кардиологията като една специалност – кардиоревматология. От няколко десетилетия ревматологията е обособена като самостоятелна специалност в света, а от двайсет и пет години и в България. Подчинената роля на ревматологията и даването на превес на сърдечните болести пред ставните е една от причините за изоставането в изследването, изучаването и изясняването на ревматичните болести, както в световен мащаб, така и в България.