AD ABSURDUM (повест) – ИК Интервюпрес, 1997

ОТКЪС – ТЕКСТ ОТ КНИГАТА:

Сестрата е в манипулационната, болните спят, тихо е. Добро време за размисъл – мисля си. – При това съм сам, в коридора няма друг. След двадесет години нещата се повтарят – продължавам да си мисля. – И както преди двадесет години, ще трябва отново да участвам активно в събития, които живо ме касаят или да ги наблюдавам безпристрастно отстрани, едновременно като зрител и главно действащо лице в кубицистична пиеса, от началото на която губиш представа за реалното, увлечен от абсурдното. И тъй като отдавна съм се убедил, че надеждата е нежелан съветник, защото истината след това е още по-отчайваща и страшна, бих могъл само да осъзная нещата, които ме засягат, ако съумея, за да не съжалявам за изгубеното време. Но за да го направя, ще трябва да се върна към началото, да си спомня кошмарите и болката, защото всичко, което се случи после и накрая ме отведе за втори път в болницата, започна от тогава – от катастрофата, операцията и от дните след това...
Какво конкретно трябва да направя? – потривам зиморничаво длани. – Да се върна при болните от моята стая? За да помогна? Защото вече съм бил от двете страни на тънката рамка на семплата болнична кушетка и само аз мога да им помогна истински, но не както би помогнал всеки лекар, а както на мен ми помогнаха веднъж - като им подам ръка и ги накарам да почувстват, че не са сами, защото те наистина не са сами в живота... Или да се върна в стаята, за да поправя грешката, че отново погледнах на тях като на нещо различно от мен, когато дълбоко в себе си съзнавах, че сме еднакви... Това вече няма никакво значение –отново разтривам длани – ще трябва да се върна в стаята при моите събратя по съдба! Но преди това трябва да си припомня нещо много важно, което се случи с мен в един отдавна отминал ден преди двадесет години на пейката в парка, защото всеки човек има един Ден в живота си, в който се отразява като в огледало всичко изживяно дотогава – денят, в който разбира за себе си нещо много важно и след това заживява, все едно че се е родил отново... Трябва да тръгна от забравените вълнения на този единствен Ден – загръщам се в халата, – за да бъда искрен, въпреки че за друг поука няма да има – изводите се отнасят само за мен. Защото всеки е сам със съдбата си и всяка аналогия с позната обстановка и действителни лица ще е случайна, както пише понякога в книгите.
Отивам до прозореца и се заглеждам в далечината. Ниско долу мержелее опустялата нощна улица, притихнала под неоновите лампи и сенките на кестените от двата тротоара. Светофарът на ъгъла премигва на равни интервали. Четирите края на двете улици бледнеят от неона като тунели, прокопани в мрака. Заглеждам се в празното кръстовище и забравям, че съм болен. В искрящата повърхност на стъклото се отразяват и бързо избледняват няколко отдавна забравени картини. Виждам ги начупени и кратки като разкривени, зловещи образи от действителността, осветени от блиц-ефект в затъмнена зала, където светлината те заслепява, а тъмнината плаши:
КАРТИНА ПЪРВА: ...