ЗОВ ЗА ПРОШКА В ОТБЛЯСЪЦИТЕ НА ВОЙНАТА...

Бе далечната вече 1999 г. Войната в съседна Югославия тресеше страната близо десет години. Хиляди жертви и от двете страни покриха мирните до преди години планини и равнини на страната, която се късаше на парчета като изгнил войнишки шинел. Загинаха хиляди мирни жители, хиляди невинни жени, деца и старци останаха непогребани или нахвърляни като дрипи в общи ями. Стените и основите на разрушени домове, болници, мостове и заводи стърчаха черни и опушени като жалки паметници на човешкото безумие. Хората тръпнеха - като че ли, войната нямаше да има край. Едновременно с нея една нова война зрееше върху снагата на Европа като цирей, който всеки момент щеше да се спука и да залее континента с отровната си смрад – тази между Сърбия и НАТО. Така и стана...

…Три месеца преди последната война в Сърбия:
Коледата мина незабележимо в кризата, обхванала България, в политическите ежби, в бедността и недоимъка, в очакване на новата война. Тя се усещаше в разговорите по улиците, по площадите, в автобусите и трамваите, в посърналите очи и угрижени лица на хората, във военните комюникета по телевизията и вестниците, навсякъде – вибрираше във въздуха като волтова дъга, която всеки миг щеше да избухне. Мина януари, дойде февруари и от дъгата започнаха да прескачат сини и виолетови искри, пожарът беше неизбежен...
На Заговезни, беше събота или неделя – не помня точно, с жена ми излязохме да се разходим из Горна Баня. Живеехме в Овча купел-2 и кварталът на минералните извори и боровата гора над околовръстното шосе бяха любимо място за отдих и разходка. Бе мразовито, хладно, преди обед, улиците бяха покрити с неизринат сняг. На малко прощадче хората трупаха огромен куп дървета и изсъхнали вършини. Попитах защо го правят. Отговориха ми, че вечерта ще ги запалят и ще танцуват около огъня. От сутринта се подготвяха за празника – жените месеха пити, премитаха къщите и готвеха, мъжете чистеха дворовете и събираха дърва за огъня. Бе ми интересно, интересно ми е и сега – на десет километра от центъра на София, в шума и забързания грохот на милиони хора, отдавна в пределите на града, в Горна Баня бяха съхранени в непроменен вид от векове традиционни народни празници, песни, танци, самодейни състави и ритуали – оркестър с народни интрументи, хорът на Горнобанските баби и много други. Вечерта с жена ми се върнахме на площада. Поставиха висока черна тонколона на прозореца на една от близките къщи и пуснаха плоча с хора, зпалиха хартии и подпалки, огънят пропълзя между вършините като змия и затъмни бледите звезди, изпука, няколко клони се свлякоха с трясък, димът се проточи и попи в почернялото небе. Едри като царевични зърна искри се посипаха и с остър съсък изгасваха в снега. В далечината, хладен и безучастен, тъмнееше профилът на планината, музиката глъхнеше в тътена на тъпана...
Хората се хванаха за ръце и заиграха около огъня хоро. Повечето бяха жени. Танцуваха със застинали лица и широки, отсъстващи очи. Пристъпяха пъргаво напред, назад и в страни, вдигаха ръце към небето като за молитва, подвикваха с изтънели гласове и продължаваха да играят. Това не бе танц, който радва душата и блика от сърцето, това бе езически мистичен ритуал – в нощта, около огъня, под звездите. Подобен танц съм виждал, изпълняван от нестинари – и те в огъня, и те сред искрите и дима под звездите и небето.
Огънят се виеше все по-нагоре и по-нагоре. Помислих си, че ще докосне електрическите жици и ще се пренесе върху къщите наоколо. Това означаваше да пламне цялата Горна Баня. Казах го на един мъж, което наблюдаваше сериозен и вглъбен танца на жените. Каза да не се притеснявам, правят го всяка зима. А пожарната? – попитах. Те знаят и не идват – отговори той и продължи да гледа със застинали очи огъня и танца. Осени ме идеята да опиша танца на жените и хората, които ги наблюдаваха безмълвно отстрани със застинали лица. „Хорото се вие около огъня като живо“ – си помислих, но сравнението „живо“ ми прозвуча банално и фалшиво, отдсякъде клише. После си помислих, че хорото се свива и издува, все едно, че диша, първо щях да напиша, че хорото диша и после, че е живо – и нещата си отидоха на мястото. Същата вечер написах първите, най-важните изречения, които по някакъв тайнствен начин съхраняват духа и ритъма на бъдещия разказ, след които е лесно да се продължи, но без които настроението и духът се губят. Вплетох идеята за танца с празника за прошка Заговезни на загиналите във войните – всъщност във войната, която се вихреше в Югославия. Тя не ме потресе, тя ме разтресе с абсурда и безумието мирни допреди време хора да се избиват по-кръвожадно от зверове. Нарекох разказа „Заговезни - ден за прошка“. Идеята бе, че на Заговезни жените от едно безимено балканско село – християнка, мюсюлманка, еврейка и циганка, танцуват около огъня в центъра с кръстове за храброст на гърдите, получени заради загиналите мъже, бащи и синове и подпалват къщите и селото, наблюдавани от останалите живи деца и старци, за да изгорят враждата на техните към друговерските мъже, загинали в братоубийствена война и да построят едно друго село, на друго място, далеч от родното им село, вдъхвало раздор, раждало вражда. Описах жените, както ги видях около огъня на малкото площадче в Горна Баня – студени, безжизнени, отсъстващи, измъчени, вглъбени...
Разказа написах за около седмица – не помня за колко дни. Започнах го в София и го завърших в Пазарджик. Прочетох го и се сепнах – от една страна описанието звучеше автентично, психологически верно и сюжетно издържано, от друга абсурдно и алогично – да си подпалиш къщата и да танцуваш около нея?... Като че ли бях „пресолил“ текста – колебаех се аз пред листа, т.е. пред киомпютъра. Опитвах да оценя разказа безпристрастно, отстрани – с всяко четене текстът ми звучеше все по-верен. Отдадох го на авторовите си пристрастия и разколебан и в известна степен неудовлетворен затворих компютъра, включих радиото и отидох в кухнята да обядвам. Буквално в следващия миг отговорът дали съм прав ми даде програма „Хоризонт“, говорителката каза: „Днес е денят на Свети Вит...“ и разказа историята на светеца и на неговия празник. Вит е син на римски велможа. Приема християнството, бива измъчван и убит заради религиозните си убеждения. От тогава католиците го почитат като светец. По време на чумната епидемия в деня на смъртта му запалвали огън, на който горели труповете на умрелите, плачели и си скубели косите, изпадали в транс, играели хора и палели къщите си, втресени от страх пред болестта. Като се отърсвали от транса, осъзнавали какво са свършили, но не можели да заличат следите от лудостта. Сега, на този ден, хората се веселят, своеволничат и правят бели по улиците на католическите градове, но без да палят и рушат. Деня на Свети Вит определят като ден, на който всичко е позволено, а танца – като „светивитиево хоро“. Всъщност в разказа „Заговезни – ден за прошка“ бях описал светивитиево хоро. И до сега не мога да си отговоря – дали разказът бе спонтанен, роден от творческа фантазия и авторска интуиция или някъде в дълбоко в гънките на паметта ми се бе стаил като усещане, чувство и представа спомен от лекция по психиатрия, в която са анализирали психични реакции на първични хора в стрес, изпаднали в транс и са ни давали пример със „светивитиевото хоро“... Така или иначе, оказа се, че, колкото и да звучи абсурдно, разказът е верен. Изпратих го на редакторката на литературния отдел на в. Труд, но не получих отговор. Тогава бе моментът да бъде публикуван – след седмица или две избухна войната и заля със смрад Европа и най-вече Сърбия и нас - нейните съседи.
От двете отправни точки – първата искра за разказа на малкото площадче в Горна Баня пред огъня под откритото небе и последната точка в Пазарджик съдя, че съм го написал за времето между двата религиозни празника – православния Заговезни и католическия на Свети Вит, не знам колко – седмица или две. След още толкова време избухна и войната между Сърбия и НАТО.

След „Заговезни – ден за прошка“ за един следобед написах и втория разказ, както е и в съдържанието на книгата – „Войникът в окопа“. Тогава ми дойде идеята да напиша още няколко разкази и да ги включа като цикъл в сборник или книга със следвоенни разкази, в които да опиша съдбата на единствените оцелели в неизвестна балканска война жени, деца и старци. Реших да пиша по един разказ на седмица – за две три месеца, десетина разкази. Музата долетя, неизвестно откъде, кацна на рамото ми и се отприщих – седмицата за написването на един разказ скъсих на три-четири дни, после на два-три, въпреки че ходех всеки ден на работа в клиниката и накрая през м. август във Велинград пишех по един разказ на ден. За три-четири, максимум пет часа и разказът, най-често в обем от пет-шест страници бе готов. С последната точка, в съзнанието ми се явяваха не картини или чувства, а първите две-три, както вече казах най-важни изречения на следващия разказ, записвах ги и на следващия ден, започвайки с тях, написвах поредния разказ, който повличаше след себе си поредния. В свободното време ходех в планината, плувах и се забавлявах с приятели и гледах да не мисля за разказа – той зрееше, набъбваше и набираше скорост някъде в гълбините на съзнанието, в творческите центрове на мозъка, където идеята и чувството се превръщат в слово, за да избухне и избуи катно гъба на следващия ден, повличайки след себе си следващия ненаписан разказ... Думите и синонимите идваха в съзнанието ми в момента на писането, без да ги търся и да се замислям едновременно с картината, която се рееше в мислите ми като мираж и с чувството, от които пулсът ми се ускоряваше и усещах физически с всяка част от себе си. В края на август книгата бе готова, музата отлетя и отново потънах в най-честото си състояния, че не мога три думи да наредя една след друга, за да изразя това, което усещах с тялото, носех в душата и виждах с мислите си.

Книгата включва увод, двайсет и един разказа и заключение за съдбата на жените, старците и децата на неизвестно балканско село, чиито мъже, бащи и синове са се избили помежду си в една безсмислена война. Смъртта им е отличена с по един кръст за храброст, даден на близките, който жените носят на гърдите си, за да им напомня за убития и за безсмислието на вражда, чийто жертви са станали скъпите мъже по волята на „обезумели политици и озверели генерали“. Освен селото, в последния разказ жените разбиват и паметниците, издигнати в чест на загиналите, защото „всеки военен паметник е съграден от човешки кости и споен с човешка кръв“, защото „един паметник вместо да твори мир, кладе война, защото пази жив спомена за жертвите“, защото „те са родили жертвите и само те имат право да разрушат паметниците, без да светотатстват“. С камъните от паметниците и от изгорелите църква, синагота и джамия съграждат нов паметник на единствения Бог, за когото „животът не е гранитена прашинка, а вселена“ – Богът на Любовта и Добротата“. Кръстовете полагат в земята в основите на новия храм, за да изчезне веднъж завинаги враждата на техните към друговерските мъже. Като сюжет и структура първият и последният разказ, съответно „Заговезни – ден за прошка“ и „Видов ден – ден за разплата“ са идентични, различават се по смисъла. Два други разказа, съответно в първата и третата третина на книгата – „Моето второ аз“ и „Моето първо аз“, в които двете същности на моята зодиакална близнашка същност спорят за литературата и писателските ми умения, също са идентични като сюжет и структура и различни като смисъл. Селото, войната и героите нямат име, защото „една война обезличава еднакво и живите, и умрелите“, остава само споменът за тях в паметта на живите. По смисъл уводът и заключението са един текст, разделен на две. Тези моменти създават своеобразен „огледален облик“ в стурктурата на книгата и подредбата на разказите, която с метафората с кръстовете за храброст върху изцедените женски гърди от мъка и сълзи и означението „следвоенни разкази“, защото „много е писано и много е казано за загиналите и за дните през войната, но нищо не е споменато за годините след нея“ е своеобразен мой литературен експеримент с темата за войната и с формата, същността и структурата на разказа като литературен жанр и неговата естресивност в различните му разновидности, дори когато е изграден (поместен) в една и съща форма.

Не можех да определя стила на книгата – усещах, че разказите са нетипични, но не можех да кажа какви са. Отговорът ми го даде моята колежка д-р Димитрова. Тя каза, че съм написал разказите в стила на латино-американския „магически реализъм“. Учудих се – магичедският реализъм поначало ми е чужд и не ме вълнува, а тя бе права. Осъзнах, че абсурда на темата за войната и безсмесленото убийство и насилие са ме накарали да навляза в стила, който не познавам и не харесвам, но който най-добре изразява безумията и агресията и войната. Не случайно магическият реализъм се е зародил в страни с диктаторски режими, насилия и жертви, смесвайки европейски ценности, представи за света и литературни форми с местни предания и легенди.
Нарекох книгата „Отблясъци от далечни светкавици“, защото в България видяхме само отблясъците, но не и пожара от войната в Югославия и я посветих „На загиналите в Косово мюсюлмани и християни, на майка ми и баща ми, които са го преживели“. За майка ми и баща ми визирам Втората световна война. По същата логика бих могъл да назова книгата и „Тътен от близки гръмотевици“, както отбелязах в увода на второто, петнайсет години след първото издание на книгата.

Първото издание бе публикувано през 2000-та година, въпреки че книгата бе спонсорирана и издателят обеща да излезе до края на 1999-та година, когато войната бушуваше в Сърбия с титанична сила и темата бе актуална и жива в момента. Даде ми четирсет бройки и това бе всичко, въпреки обещанието за премиера, разпространение и реклама. Просто книгата потъна и не видя „бял свят“. Така и не разбрах какъв е тиражът, уговорката за който беше да е петстотин бройки. Мисля, че издателят просто си прибра парите и отпечати няколко десетки бройки от „кумова срама“. Жив и здрав да е!
През 2002 г. книгата бе отличена с наградата за белетристика на традиционния национален литературен конкурс, организиран от Клуба на лекарите-писатели „Димитър Димов“.
След петнайсет години преработих основно книгата, махнах един и добавих друг нов разказ и съкратих 10% от текста само от думи, без да преразказвам. Написах и второ посвещение и кратък текст „Помня ги еднакви“, своеобразно поетично посвещение в началото.

Темата за войната продължава да ме вълнува, бих казал – да се задълбочава. Тъжната равносметка, че „Човечеството не научи урока си по история и хуманност, примерите са безбройни – Ирак, Сирия, Чечня, Украйна...“, както казах при откриването на Шейсет и първият международен конгрес на писателите-лекари през 2017 г. в Пловдив, ме обезсърчава. Въпреки песимизма, който ме обзема, като мисля за несъвършенната природа на Човека, която го тласка да воюва и убива тези, с които е обречен да живее на малката топчица, наречена Земя, воден от крехката надежда най-сетне да спре това кърваво безумие написах и горните редове за двете ми антивоенни книги, т.е. за едната в две издания, второто основно преработено и допълнено.