СТАРИЯ ХРОНИКЬОР ЗА ХРОНИКИТЕ СИ

В опит да белетризирам сценария за игрален филм „Знаех, че ще дойдеш...“, който срещна неодобрението на режисьорката на всичките ми филми Валентина Фиданова-Коларова и на двама изявени сценаристи, поради което сценарият остана незаснет, написах значителен брой текстове, към които ме тласкаше не толкова сюжетът, колкото стремежа да върна усещането за времето, вълненията и проблемите непосредствено след Втората световна война и след 1989 г. и социалните и икономически промени не само в България, но и в света, както бе в сценария. Историята бе интересна, сюжетът провокативен, героите – убедителни, реални. И, въпреки това, „запецнах“, както много пъти преди това. Преситен от препрочитане, обмисляне и „преобръщане“ на текста, героите и сюжетът престанаха да ме вълнуват, да въздействат на онези неуловими центрове в мозъка, където чувството ражда слово. Седях с часове пред компютъра, без да усещам чувството, камо ли пък словото. И оставих текстът да отлежи. След време отново го прегледах. В познатата до болка сюжетна канава новонаписаните текстове бяха образни, спонтанни, искрени, наситени с детайли, с темперамент и страст. С категорично заявена антивоенна, социална и гражданска позиция. С интелектуална провокация за философски и чисто житейски размисъл за любовта и саможертвата, за смисъла и добротата. Това ги превръщаше в литература. Приличаха на ярки, цветни, въздействащи картини върху безличната основа на сюжета, посивяла в съзнанието ми от многото препрочитания, редакции и корекции. Не си струва да потънат в „чекмеджето“ – помислих си - в електронната памет на компютъра сред десетки други забравени и непубликувани творби. Така се почна...
Препрочитайки само новонаписанте текстове, някои от които звучаха като очерци, други като размисъл или есе, започваха от началото на първото, минаваха през второто хилядолетие и завършваха в годините след промените от 1989 г., в съзнанието ми се открои образът на онзи вечен, неизвестен хроникьор, който отразява в хрониките си човешката история, без да оставя името си върху папируса, щавената овча кожа или хартия, свидетел на възходи и падения, на предателства и убийства, на войни и мир, за който написването на хрониката е смисъл на живота. Така се роди втората линия в книгата – за безимения и неизвестен Стар хроникьор, за вълненията му при сътворяването на всяка хроника, при разочарованието му от хората, за които я разказва... В тях се отразяват вълненията на всеки писател, който не е нещо друго, а хроникьор на времето, в което е живял. Появи се и образът на Рижия негодник, който се домогва до хрониките на Стария хроникьор и ги публикува от своето име. Въодушевих се и наред с есеистичните и описателни текстове, дописах и няколко нови антивоенни разкази и текстове, добавих размисли, сентенции от други мои книги, два разказа от антивоенната ми книга „Отблясъци от далечни светкавици“, КЛМН, 1999 и 2015, които се вписваха в темата за вълненията на твореца и омразата му към насилието и войната – този път от гледната точка на хроникьора. Няколко смислови и художествени препратки, втъкани в текста, насочват към други мои книги – цитираната „Отблясъци от далечни светкавици“ и „Безкрайни бели полета“, Ciela, 2016. Старите и новите текстове и разкази се нанизаха като на броеница през една с разказите за хроникьора. Така структурата на книгата заприлича на женска плитка, оплетена от три независими сюжетни линии.
Дълго време имах колебания за стойността на книгата – три години след написването й не я издавах. Чудех се дали формата не е преднамерена и пресилена, дали книгата не е еклектична като текстове и стилове, чаках нещо да се случи, да я почувствам по различен начин, някой да ми подскаже формулата и ключа към нея. Дадох я за приятелска оценка от поета Димитър Христов и съпругата му поетесата, писателка и преводачка украинката Анна Багряна. Искрено и честно, както могат да постъпят само добри приятели, на които вярвам безусловно, те ме увериха, че си струва книгата да излезе в замисления вид. Повярвах им - и двамата са професионалисти, за да допуснат грешка, и двамата са добри приятели, за да ме ласкаят. Covid 19 осуети, по-точно забави издаването на книгата. Издавам я сега, когато пандемията стихна и животът тръгна в нормалното си русло. Но пък се появи войната в Украйна и, за съжаление, книгата отново е безкрайно актуална…