ЗА ЖАНРА, ТВОРБАТА И НИШКИТЕ В НЕЯ ИЛИ ЗАЩО НАПИСАХ „СИНИТЕ КАНАРЧЕТА“

Винаги съм приемал Словото като предизвикателство. Винаги съм искал да го овладея във всичките му форми или по-точно да се докосна до различните му форми. Защото дълбоко погрешно е да се мисли, че То е едно и също – низ от думи. То е винаги различно, дори в устата или в ръцете, докато пишат и най-точно – в душата на различните писатели. Различно е дори при всеки един писател в различните периоди от живота му, в различните му разкази, в различните му книги. Може да е като езерна вода, накъдрена от лек ветрец, като планински игрив поток или бушуващи вълни на морски ураган. Зависи от чувството, морала, естетиката, етиката на твореца, от жанра на творбата – разказ, повест, есе, роман, пиеса, стихотворение, поема. Всеки литературен жанр има своята специфика, своята изразност, своя класическа оригинална форма, която му позволява да се разгърне и изрази намеренията на твореца най-пълноценно и добре. Това са онези закони, които пронизват творбата като тънки невидими нишки, хващат за гърлото читателя, изкарват сълзи от очите му и го оставят без дъх до края на разказа. Ако авторът не познава силата на тези нишки, той не би могъл пълноценно да твори и творбите му да го надживеят, което е несподеленото желание на всеки един творец. Класиците владеят силата на тези нишки и неслучайно имената им са останали завинаги в световната история.
Нишките не означава невъзможност и забрана за разчупване на формата, на робуване на законестенели жанрови закони – напротив, разчупването на формата и на творбата оплита нишките по неповторим начин и дообогатява жанра с нови изразни методи и средства, но само когато „творческото своеволие“ на автора да разруши формата е продиктувано от естетични и творческо-логични цели, а не са самоцел, за да се направи впечатление на критиката и да се изостри вниманието на публиката към твореца. Това на белия лист, белия екран или бялата изписана стена личи пределно ясно за познаващия силата и смисъла на нишките. В случая в пълна сила важи правилото, че „да разрушиш формата, трябва да я познаваш“ – както казваше сценаристът и режисьорът Веселин Бранев – „и владееш“ – допълнение от мен – останалото е самоцелно заиграване с формата и жанра, които опошляват творбата, принизяват твореца до нивото на подражател или графоман и не водят до никъде процеса.
В тази насока в науката съм писал във всички възможни научни медицински жанрове и форми – от научно-популярни статии за пациенти, научни съобщения и статии за национални и международни научни форуми и списания, монографии, учебници, рецензии, проекти, дисертации, дори сценарии за научни и научно-популярни филми – над 560 научни труда досега. Считам, че в някаква степен съм овладял различните научни жанрове и форми.
В литературата съм писал и публикувал в почти всички възможни литературни жанрове – къси и много къси разкази, новели, романи, сценарии за игрални и документални филми, с изключение на високата есеистика, която изисква изключително богата обща култура и асоциативност, театрална драматургия, която предполага друг тип драматургично усещане и мислене и поезия, за която е нужен талант от Бога. И трите неща ги нямам в нужната степен, за да творя в съответната област пълноценно, затова не се и пробвам – веднага ще си проличи в написаното и ще ме принизи до нивото на самоцелен подражател или амбициран безкритичен графоман.
„Заиграването“ с формата и жанра, воден от невидимите нишки, винаги е било огромно предизвикателство за мен. В тази насока разказите от цикъла с къси и много къси разкази „Сините канарчета“ за мен бе експеримент с формата – да махна всяка излишна дума, всяко ненужно описание на чувства, обстановка и природа, дори въвеждащите описания и думи, които въвличат читателя в текста, т.е. да „изпиля“ разказа „до кост“, както се изрази жена ми и да оставя само съдбата и сълзата в него. Колебаел съм се дали някои от тях не са разкази, а миниатюри поради изключително кратките си форми. Отговорът според мен е, че съдбата, засекретена в тях, ги прави разкази, а не обема. Защото, в крайна сметка съдбата и сълзата, те са тези, за които пишем, те са тези, от които ще се роди и чувството за съпреживяване и съпричастност в душата на читателя – поне аз така си мисля.