ЛИТЕРАТУРА, ПАНДЕМИЯ И КНИГИ

За разлика от другите тази книга се роди за две седмици, но дописването й продължи пет години.
По Коледа след едно емоционално есенно пътуване до Щатите и Хавай през 2015 г. се събраха петнадесет почивни дни. Уюта на дома след двуседмичното отсъствие, топлината на стаята и студа и снега навън, спомените за колорита и топлината на тропиците и плажовете на Хавай настройваха лирично. И, както при повечето писатели, лиричното настроение изби в писане – написах текстове от по няколко страници за идеите, принципа, „препъни камъните“ и мотивите да напиша всяка моя книга и сценарий, за да ги включа в създаващия се тогава електронен сайт kolarov.bg. Нарекох ги „Откровения“. Споделях искрено, без да се щадя и да преигравам всички моменти от възникването на идеята, написването, дописването, съкращавеното и редактирането на съответната книга или сценарий до издаването на книгата, съответно до заснемането на филма. Като прочетох текстовете видях, че звучат в една тоналност, очертаваща „трънливия“ път на писателските колебания и възторзи, освен конкретната информация, текстовете съдържаха и разсъждания за изкуството, литературата, писателския труд. Дойде ми идеята да ги издам в книга, но времето не достигаше да я реализирам – работех над другите си книги, пишех медицинските си трудове, лекувах болни в клиниката и кабинета...
Междувременно, с публикуването на всяка нова книга или заснемането на всеки нов филм, дописвах съответното откровение за тях. Така обемът на „Откровенията“ растеше с годините. До момента на извънредното положение заради пандемията с Covid 19. Застопорен вкъщи за два месеца (роботехме на три групи по една седмица) реших да оформя замислените дотогава книги – четири „Сценарни ескизи“, съответно за игрални филми, сериал, документални и научно-популярни филми, три „Откровения“, съответно за литературата и книгите, за киното и филмите и интервюта, публикувани в различни български и международни вестници, списания и електронни издания. Сценарните ескизи с общ обем над деветстотин страници оформих бързо с предговор, кратки данни за филма и написването на сценария (съответните откровения от сайта) и послепис.
Дълго се застоях над настоящата книга – освен публикуваните вече откровения в сайта, изрових стари и дописах нови текстове с разсъждения за стиловете, жанровете, техниката на писане, смисъла на творчеството и писателския труд, идеи и разсъждения за написаните и за бъдещите книги, трупани в „чекмеджето“ над тридесет години... Щеше ми се от една страна да повдигна завесата не към „кухнята“, както често се определя, а към „кабинета“, където е „творческата лаборатория“ на писателя, в която творбите се замислят, изстрадват и се раждат – обект на интерес от много читатели и пишещи, относно „механизма на писателския труд“, който е обвит в тайнственост и мистичност за погледите отстрани и от друга да дам шанс на книгите ми да живеят по-дълго и да се почувства това, което стои зад тях – стотици часове колебания и труд пред компютъра и листа.
Пишех всеки ден от девет до дванайсет часа – най-пълноценното време за творчество за мен. Пишех и подбирах текстовете бързо, максимално концентриран, с едно капучино в единадесет, по обед се чувствах изтощен не само психически, но и физически – все едно, че „излизах от забоя“, както се изрази моят приятел критикът Никола Иванов. Почивах, хапвах, час сън за освежаване на мозъка и мисълта, един час прочитане, корекция на написаното сутринта, набелязване на задачите за следващия ден и отиване с колата до селата край София. Час и половина ходене по баирите, гимнастика и тичане със спазване на задължителната социална дистанция с други хора. Докато се любувах на възраждащата се пролетна природа, синевата на небето и тучната зеленина на полето и тъмната зеленина на планината в далечината, слушах ускорения си дъх и усещах ускорения сърдечен ритъм, дълбоко, без да го налагам в съзнанието ми се редяха думите на следващия текст. Носех със себе си химикал и лист и записвах изреченията, за да не изгубя първоначалната им изразителност и ритъм. Вечерта една салата, една ракия, филм и новините по телевизията и лягане в дванайсет. На следващия ден – същата програма с начало – брифинга по телевизията на Националния оперативен щаб за борба с епидемията. За два месеца свърших това, което бях замислил преди години и щеше да се точи още много години занапред – подготвих за издаване седем нови книги. С неиздадените до момента две, книгите за публикуване стават девет. Дано пандемията да свърши скоро да ги издам за година-две.
Така от мъчение и тягостно домашно заточение, пандемията се превърна в шанс за творчество и писане. Това отново потвърждава факта, че писателят никога не скучае, достатъчно му е да съзерцава хората и света, за да твори и мисли, дори като не е зад листа.
Седемте „пандемични“ книги определям като книги за „отговорността на писателя към собствените творби“, преминали през ситото на авторската автоцензура относно художествените достойнства и естетическата стойност на всеки текст. Дано и читателите да ги възприемат по този начин!