ЗА СИВОТО, ЧЕРНОТО И НАДЕЖДАТА В ИЗПЪЛНЕНИЯ С АБСУРДИ И РАЗОЧАРОВАНИЯ ЖИВОТ

След предложението на Деян Енев и Воймир Асенов да публикувам кратко есе на тема „милосърдие“ във в. Словото днес, както отбелязах в предговора на първата книга „Сиво, черно и свещица“, възмутен от социална и държавна несправедливост, от социални проблеми, касаещи милиони хора не само в България, но и в света и от порутени съдби, на които бях свидетел, написах още няколко публицистични материали и се отприщих – за няколко години се събраха двайсет и пет-шест текста. Пишех на един дъх, без да се замислям върху слога, следвайки вълнението и непримиримостта, възпламенени от темата или от конкретна случка, които напираха да изригнат като вулкан. Поради това текстовете са изпълнени с непримиримост с неправдата и недъзите на политическата система, обществото и човешката недалновидност, злоба и ненавист, пропити с топлота и нежност към отделния незабележим човек в тълпата на бързащите и озлобени хора. Темите варираха от недъзите на политическата и здравната система в страната, през пошлите агресивни филми и сериали по телевизии и кабеларки до убийствата на деца от деца – нещо, което нормалното съзнание не може да възприеме и да обясни. Всъщност обяснението е ясно – нашето мълчаливо примирение с безпричинната агресивност, който се лее денонощно от екрана. И извода, че е нужна цензура, но не политическа, а етична и морална, за да спре тази плесенясала помия, която ни залива и убива човешкото в човека. Като прегледах текстовете, осъзнах, че за изминалите пет-шест години нищо не се е променило в нашия окаян, изпълнен с абсурди и разочарования живот, че не сме се поучили от грешките си и продължаваме да живеем безкритично и безотговорно към настоящето, към себе си, към бъдещето и децата си. Сега, за разлика от преди трийсет години гласност има, чуваемост няма. С надеждата някой да чуе, да се замисли и да промени нещичко в себе си подредих текстовете, следвайки тематичната емоционална логика при написването им, а не датата на публикуването им и ги издадох като отделна книга през 2014 г. На премиерата книгата представи поетесата Анжела Димчева. Книгата се прие добре от читателите – доста приятели споделиха своите виждания по дискутираните случки и проблеми. Тяхното съпричастие с текста бе наградата за мен – бях ги провокирал да се замислят...
Нови сиво-черни случки и политически недъзи продължиха да ме връхлитат и продължих да пиша в избрания от мен емоционално-философско-публицистично-аналитичен стил. Опитвах се да разнищя и „разчепкам“ явленията, да ги обясня, да дам идея за тяхната корекция, защото в голямата си част съвременната публицистика е „регистрираща и информираща“, а не „анализираща и действена“ – всеки говори, че животът е тежък и жесток, че преди е бил по-добър, но не споменава нищо как да го подобрим и направим по-човечен. Смисълът на публицистиката, както и на литературата и на изкуството изобщо, е да предизвика чувства и да провокира мислене и, дай Боже - действие, т.е. да задава въпроси, а отговорите да остави на читателите и решението да реагира или не и как. Опитвах се точно това да направя, без претенциите, че съм го постигнал. Едно е сигурно, че съм искрен безапелационно, до безпощада.
Темите във втората книга варират от критика и преклонение пред Българската православна църква, през българското късопаметие пред заслужилите и изявени българи, до страховете на тиранина с примери от Мао Дзедун, Сталин, Енвер Ходжа, Ким Ченун и Реджеб Ердоган. Подредих ги, следвайки приципа на подредба на първата книга и ги издадох през 2019 г. Своеобразен мост, свързващо звено, литературна закачка или есперимент е първото есе в първата и последното във втората книга, което е едно и също с кратък дописан текст във второто издание, който ми разказа майката на мой съученик и допълва и обогатява идеята и текста.
Поантата, изводът, заключението, смисълът и на двете книга и изобщо на живота – си мисля - се крие в края на първата книга, където обобщих веруюто си за битките и пораженията по повод дупките от куршуми и гранати, които покриват стените на къщите в Сараево като траурни дантели – „...всяка победа е нечие поражение. Има смисъл само победата над себе си“. На темата за най-трудната борба – да победиш себе си, е посветено едно от есетата във втората книга от поредицата „Сиво, черно и свещица“.
...Приятели ме питаха дали ще има трета книга от поредицата. Отговорих им „много вероятно...“ – животът е пълен с проблеми, хиляди са разрушените животи и съдби, всеки ден изникват поне по пет-шест нови теми, които вълнуват душата, напрягат съвестта и не можеш да останеш безучастен. Все някой трябва да ги каже нещата. Дано някой чуе!...