ЗА СРЕДНОЩТНИТЕ ЕТЮДИ И СТАРИТЕ ГЛУПАЦИ

Често, може би прибързано, подтикван от желанието текстовете ти да видят рано бял свят, издаваш няколко сборника с разкази, писани в различно време и с различно настроение, в различен етап от развитието ти като автор и човек, след това написваш други разкази, които се вписват по един или друг начин в издадените книги, но, включени към тях, им придават различно тематично и жанрово звучене и осъзнаваш, че всъщност в първите си посял кълновете на други, по-богати и зрели книги, расли в съзнанието ти с години... Така са се оформили неусетно няколко здрави, лични жанрови и тематични стълба на новите ти книги, които съдържат разкази от старите и дописаните нови. Като се обърнеш, осъзнаваш, че първите ти книги са били жанрово недостатъчно избистрени, в някаква степен тематично и художествено еклектични, изразно и стилово непълноценни, а последните са изчистени, завършени, изградени. Не знам как е при другите писатели, при мен е така. Най-ярък пример в тази насока са сборниците с разкази „Прах във вятъра“ и с новели „Среднощен етюд за стари глупаци“. Преливането на разкази от една в друга книга е честа практика, правят го много писатели, водени от свои композиционни и жанрови идеи, от специфичен свой поглед върху творчеството и творбите си. Така и аз - няколко от разказите от „Прах във вятъра“ по-късно включих в сборника с къси разкази „Приказните острови“, а пет от новели в „Среднощен етюд за стари глупаци“, като добавих две нови, непубликувани до тогава. Направих го, защото стилът и на седемте новели е един – разказвателен, равен, привидно еднообразен, какъвто е животът отстрани, загатващ, но не разказващ за дълбоките подводни течения, които раздират душите и рушат живота на героите и ги карат да реагират по изненадващ, техен си начин. Ще цитирам част от текста, с който описах творческите си откровения за сборника с разкази „Прах във вятъра“ замислих преди 30 години, важащ в пълна степен и за настоящото откровение:

„Първият разказ от този цикъл „Бедната душа“ написах през 1982, а публикувах в сп. Септември през 1987 г. По това време замислих поредица от дванайсет-петнайсет разкази с неочакван, но логичен край, в които на преден план да е изведена конкретна случка и интрига, а преживяванията, вълненията и мотивите за реакциите и действията на героите да са дълбоко скрити в душите им, непонятни за околните, пазени ревниво от чужди погледи, защото животът им подсказва, че никой не би могъл да им помогне и никой няма да им подаде ръка, за да ги извади от мъртвилото на самотата; защото животът им така се е стекъл, че болката и самотата са вървели ръка за ръка през всичките изминали години. Разказите да са каквито са героите – ненатрапливи и незабележими, изоставени, отблъснати, изтласкани в периферията на живота, незабалежими за другите, дори за близките им. Оказа се, че задачата е по-трудна, отколкото си я представях в началото. С годините, бавно се редаха разказ след разказ...“ Ще добавя: разказите се редяха бавно – буквално дума по дума, изречение по изречение, детайл след детайл, с години... Последните две новели „Черно-бяла снимка от стар албум“ и „В отблясъците на свещта“ написах през 2017 г. Като прочетох новелите осъзнах, че към тази форма със се стремил над трийсет години – от мига, в който ме осени идеята за подобен сборник. Това е причината да ги включа в „Среднощния етюд...“.

Обикновено пиша бързо, трябва само „да стъпя на пътеката“. Тук бях стъпил на пътя, а пишех бавно, много бавно, както казах „дума по дума“. Препрочитах няколко пъти написаното до момента, за да намеря две-три думи, или дай Боже – два три реда, преобръщах изреченията, разменях местата им, търсех най-точните ненатрапващи се сравнения, образи и метафори, исках да скрия преживяванията на героя, само да ги загатна, да опиша само тази част от тях, за която всеки би се досетил и почувствал, но не и онази, скрита дълбоко в душата, неосъзната дори от потърпевшия герой. Като автор само да наблюдавам и да присъствам максимално незабележимо, но не и да се меся и променям логиката на сюжета. Дори краят на двете новели не ми бе напълно ясен – имах само някаква мъглява представа, по-скоро усещането за недоизказаност и неизясненост на дадената случка, които трябваше да втъка, с които по-точно да завърша текста. Така, впрочем, бе и с написването на другите пет новели в предходните трийсет години.

Протопип на Бедната душа от едноимения разказ бе наш съсед. За него майката на мой приятел каза, че е „бедна душа“ – той беше среден на ръст, затворен, необщителен човек, винаги сив, безличен, винаги еднакъв. Определението ми прозвуча несправедливо – майката на моя приятел не познаваше съседа ни отблизо, за да го категоризира по този начин. Той беше дал едната стая на апартамента си под наем на един студент. Студентът почина в дома му, неизвестно от какво. Случката не ме развълнува, но я запомних – бях на петнайсет-шестнайсет години. Помня, че на пощенкската кутия на съседа ни имаше залепено листче с името на съквартиранта, което после той задраска и дълго време на вратичката на пощенската кутия стоеха името на съседа ни на метална табелка и под нея листчето със задрасканото име. Помислих си, какво ли е почувствал съседа ни като е надникнал в стаята и е видял трупа... Запитах се как двамата са се запознали, от какво е умрял младежът? По-късно, вече бях студент, мой колега от Университета, презаписа две години, но пишеше на родителите си, че си взема изпитите и че върви напред – нямаше сили да им го каже дори чрез листа... Така случките „се навързаха“ и започнах да ги описвам. С вариантите и редакциите разказа написах за няколко години. Предложих то за публикуване в сп. Септември. Дотогава Георги Марковски ми беше върнал внимателно и деликатно няколко разкази, като каза, че разказите са добри, но не са за списание от ранга на Септември. Настоя да му занеса други. Занесох му „Бедната душа“, той каза, че това вече е друго нещо и го публикува само с една корекция – членува заглавието, което бе „Бедна душа“. Публикацията ме зарадва много – това бе първата ми публикация в списание от национално ниво. В доклада с прегледа на белетристиката за 1987 г. на СБП, авторът (името му не помня) написа, запомнил съм го дословно: „В бр. ... на сп. Септември бе публикувана една малка новела на Златимир Коларов „Бедната душа“, която оставя неизличима следа в паметта със своя безкористен хуманизъм.“. Подобни определения след това чувах често от писатели и читатели. Литературният критик Никола Иванов ме запозна с автора на доклада. Той се обърна към Никола: „Да събере разкази за книга и да ми я даде да я издадам!“. Тогава, всъщност, се роди идеята да напиша няколко разкази в стила на „Бедната душа“ – тогава нямах други, добри за книга, само него.

По-късно след основна преработка публикувах новелата в сп. Пламък и в две други мои книги.

Една снимка на брат ми, направена в часовете по рисуване на акт в Художествената гимназия, ми направи силно впечатления – жена на около седемдесет години, със стегнато и запазено за годините й голо тяло, бе седнала на дървен стол с права облегалка и отпуснала длани между свитите си колене. Тялото й изразяваше умора, очите й – примирение, в някаква степен и нехайство. В никакъв случай свенливост или неудобство от голотата. И започнах да се питам – как се чувства? Защо го прави? Видях и друга снимка – на слаб, изпит, възрастен мъж със свити от старостта гърди. И в неговите очи съзрях примирение и нехайство и липсата на неудобство. Същите въпроси отправих и към него. И тъй, като не можех да ги попитам, започнах да си отговарям сам. И за няколко месеца написах новелата „В края на часа по рисуване“.

Три случайни няколко минутни срещи и три разминавания с интересни, загадъчни жени дадоха идеята за написването на „В отблясъците на свещта“. Първата бе с рокерката, която срещнах на бензиностанцията на Шел по пътя за Варна при разклона за Плевен и на която подарих едно фламенго от касетофона на колата – тя пътуваше с мощната си Хонда към морето и отлетя на изток като мойта младост, а аз се върнах в София при задълженията и отминалите безвъзвратно дни – си помисли аз тогава. Втората – стюардеса, с която пътувахме един до друг до Амстердам и тя ми разказваше за първия си екипаж и първия си полет.И третата – съпругата на мой колега, която зърнах през отблясъците на свещта на масата им в ъгъла на ресторанта. Почувствах и трите жени неразбрани, трепетни, жадни за любов и ласка. Можех да им ги дам, но ни деляха десетилетия живот, обещания и ангажименти стояха между нас – ситуация, болката от която може да доведе мъжа на средна възраст до депресия. И след депресията – логично до пиянство. Но трябва и още нещо, падението да е реално – мислех си в продължение на години. И си спомних нещо, което описах в романа „Illusio magna“ – дворът на къщата, в която живеехме до десетата ми година в най-бедния квартал на София, прането на съседките ни, увиснало по опънатите по диагонал въжета и кресливите им гласове, като ни гонеха от двора да не им цапаме прането… И новелата доби завършен вид.

Идеята, героите и сюжета на „Черно бяла снимка от стар албум“ изцяло са творческа фантазия, отразяващи вълненията на мъжа на средна възраст, когато все още има сили, а усещането за наближаващата старост затиска като плоча вдъхновението, въображението, радостта. И крехката надежда, че може би има някаква отсрочка, че нещо може да се промени?... Дилетант да изненада професионалния писател, чуждата съдба да го върне към живота, но как да стане? – питах се дълго време. Медицината ми помогна да намеря отговора и ключа към разказа. Въпреки че е плод само на фантазия, мисля че по усещането за реалност новелата е на нивото на останалите шест.

Преди години в Пазарджик един възрастен човек не пропускаше филм в киното срещу сградата на МВР. Винаги ходеше от четири часа, за да ползва намалението за пенсионери. За него ми разказа една от разпоредителките, която късаше билетите на входа. По-късно гледах документален филм, мисля че е на режисьора Николай Волев, за възрастен кино почитател, който от години не пропуска филм, прожектиран в кината в София – мъжът разказваше за страстта си към киното с отдадеността на влюбен. В първите години след като се завърнах след десет години митарства из България в София, с моя приятел ржисьора и асистент в НАТФИЗ Алексадър Балабанов често присътвах на различни студентски театрални постановки и обучителни етюди. Като гледах отдадените на идеята изпълнения на младите актьори, си мислех дали, освен да донесат радост с фантазията и волността си, етюдите не нараняват – някои от тях бяха драстични, на границата със скандала... Запитах се, как би се почувствал онзи незабележим, слаб човечец от Пазарджик, който не пропусаше филм, ако разбереше как в киното нещата се правят „на парче“, предварително обмислено, в някаква степен дистанцирано и хладно?... В опит да си отговоря на тези въпроси се роди новелата „На последния ред в киното или среднощен етюд за стари глупаци“, втората половина от чието заглавие поставих и на замисления собрник. С тази новела започва книгата и завършва със „Зарко“.

За новелата „Зарко“ ще цитирам написнаното за сборника „Прах във вятъра“ и ще го допълня с още нещо:

С жена ми и сина ми бяхме на почивка в Двореца в Балчик. Една сутрин жена ми каза, че през нощта чула нечии бързи стъпки по алеята и уплашен женски глас, който няколко пъти извикал „Игор, Игор“ и заглъхнал. Тя погледнала през прозореца, духал силен вятър, никога не видяла в мрака. Потръпнах – разказът й бе наситен с мистика и тайнство. Имаше пълнолуние, представих си кървава луна, разлюлени черни клони в сумрака, лунна пътека, която разделя почернялото море на две. Късно следобеда се разхождахме по крайбрежната алея. В края й видях обърната с дъното нагоре лодка с надпис на кърмата „Зарко“. Повечето лодки носеха женски имена, а тази бе кръстена на мъж, бе обърната, с изсъхнало и олющено корито, явно дълго време не бе извеждана в морето. Не можех да си го обясня - бе разгара на лятото, прекрасно време за риболов и разходка на туристи... Години в съзнанието ми искряха разказът на жена ми и обърнатата лодка на брега. В един момент Зарко доби релеф и оживя – младеж на осемнайсет години, неразбран и отчужден, невградим в света... След пет години размисли, разказа написах за пет-шест дни. Дълго време имах усещането, че съм виждал лодката на Зарко – бяла, нежна като чайка, работилницата – схлупена, сумрачна, с тесни, запрашени прозорци, че съм чул (или преживял?) историята на Зарко, разказана от старите рибари, че е отплавал с лодката си през нощта, за да избяга от България да не влезе есента в казармата... Напрягах паметта си, но не можех да си спомня дали аз измислих историята със съдбата и лодката и Зарко, дали някой ми я бе разказал или някъде я бях прочел и забравил. В един момент, много след като завърших разказа, си спомних мой съученик от гимназията – тренираше по три-четири часа на ден и имаше мускули на културист. На осемнайсет с други две момчета от квартала решили да избягат от България по море в Турция, за да не влязат есента в казармата, но някой ги изпял. Разпитваха ги в милицията, щяха да ги изключат от гимназията, но им се размина. След казармата завърши МЕИ, ожени се, разведе се, работи като каменоделец в Италия и се върна. На трийсет и няколко години се пресели в с. Варвара край морето. Едно лято го потърсих в селото. Беше отслабнал, атлетичното му тяло се бе стопило. Отведе ме в схлупена работилница с потъмнели от прах прозорци в дъното на двора и ми показа лодката, която строял от години – поясни майка му. Лодката, дълга метър и двайсет, закрепена върху висок станок, с бели платна като криле на чайка и тъмно кафяв лъснат до блясък корпус сияеше в сумрака. Попитах защо я строи – с нея не можеше да се плава, приличаше на макет по корабомоделизъм. Той замълча. Не разбрах дали не чу въпроса или не пожела да отговори. Осъзнах, че протопип на Зарко е моят съученик, когото бях забравил, но споменът, останал в паметта ми под пластове други вълнения и случки, бе избуял и разцъфнал върху страниците, без да го позная.

Със „Зарко“ завършва „Прах във вятъра“ и сборника с новели „Среднощен етюд за стари глупаци“.

Описах идеите и вълненията при написването на всяка една от новелите не както са в съдържанието на книгата, а както се редяха в мислите ми през годините. Много от тях се застъпиха във времето, едни изостанаха, други ги изпревариха, но мисля, че, в крайна сметка, се получиха...