КАК МИ ДОЙДЕ ИДЕЯТА ЗА ПОРЕДИЦАТА „АВТЕНТИЧНИ ЛЕКАРСКИ РАЗКАЗИ“

Както подчертах преди два дни, продължавам онлайн премиерата във Facebook на „ОТ КУФАРА СЪС СУВЕНИРИ. Автентични лекарски разкази.“- КЛМН ЕООД, 2016, с бележки как ми е как ми дойде идеята за поредицата „Автентични лекарски разкази“, включвака „От куфара със сувенири“. Автентични лекарски разкази. КЛМН ЕООД, 2016 г., „У нас и по света“. Още автентични лекарски разкази. -Лице прес, С. 2017,  „Във вихъра на въртележката“. И още автентични лекарски разкази. - Лице прес, 2017.

Преди десетина години разказах на Деян Енев как купих вестник „Труд“ в остров Бали. Историята бях разказвал няколко пъти на мои приятели и те се забавляваха, така че я бях „отрепетирал“, когато я разказах на Деян. Той попита: „Защо не я опишеш?“ Светна ми – „Да, бе, защо пък не... Може да не е тема за онзи, големия, христоматийния разказ, който всеки автор иска да напише, за да пребъде, но пък си струва историята да се разкаже и да се чуе от повече хора.“ Надявах се читателие да са забавляват като моите приятели. На следващия ден я пренесох върху листа, т.е. на компютъра, както я бях разказвал и се получи кратък, нестандартен разказ като тема, форма и идея, в крайна сметка – като жанр, нещо средно между пътепис и художествен разказ. После Деян занесе ръкописа, т.е. говори с Ива Йолова - редакторката на художествената страница на вестник „Труд“, аз го изпратих на електронния й адрес и разказът беше публикуван през лятото, когато хората са на почива като описаното в разказа и имат повече свободно време да четат. Читателите реагираха като моите приятели – с поздрав и усмива.

През лятото на същата година разказах на литературния критик Никола Иванов за срещата ми с големия съветски дипломат, китаист, представител на Съветския съюз в ООН, личен приятел на Жаклин Кенеди и на Салвадор Дали академик и генерал от КГБ Николай Федоренко, който в отговор на моя ентусиазъм, че се прекланям пред творческите възможности на руския народ, ме потупа бащински по рамото и каза: „Ну молодой человек, не надо так много возхищатся. Руския чоловек в одной рукой держит икона, в другой – топора.“. Занемях – не можех да си представя по-кратко и пълно описание на противоречивия руски дух, който от една страна твори неръкотворни дела като музика, литература, космически ракети и от друга – терор, лагери, убийства... Кольо ми каза същото като Деян: „Защо не го опишеш?“ И пак си помислих „Защо пък не?...“ И написах разказа за два-три дни. Прочетох го и ми хареса. Помислих си защо не разкажа и други интересни случки от многото ми пътувания в чужбина и многобройните срещи с различни хора и съдби – приятели, познати, пациенти, техни близки. Много от тях бях разказвал многократно на маса и бях забавлявал приятелите си до сълзи – по често весели, по-рядко тъжни, както писах по-късно в кратък разказ, едновременно откровение и увод на оформилата се книга „Нови лекарски разкази“.

Наложи се да изляза в отпуск от два месеца. И, тъй като не мога да стоя без работа, направих дълъг списък от шейсет и няколко случки и започнах да ги описвам една след друга – докато бях с жена ми и сина ми в планината, после на морето. И като „загрях“ и стъпих на пътеката – ела та гледай: всеки ден пишех по един разказ. Рано сутрин, докато синът ми и жена ми спят и после закусват в ресторанта, за два-три часа разказът бе готов и в съзнанието ми се появяваше началото на следващия. С усилие се отделях от компютъра, за да почине мисълта ми и отивах да се разхождам из планината или да плувам в морето. В това време разказът „зрееше“ някъде дълбоко в мозъчните гънки, където би трябвало да е центърът на творчеството, където творческата енергия се заражда и развихря. Усещах го като полъха на бриз, като тихо ненатрапливо присъствие, като ласка, която иска да бъде споделена. Сутринта написвах замисления разказ и без да искам замислях следващия. Така за два месеца и нещо написах шейсет и няколко разказа. Една журналистка бе написала, че държа музата си вързана за каишка – идва, когато пожелая. Донякъде е така, но не съвсем - проблемът е „да стъпя на пътеката“, после нямам удържане, случвало се е поне пет-шест пъти с написването на пет-шест книги за два-три месеца, докато други са зреели в съзнанието ми десетилетия. Когато съм на пътеката, музата наистина е близо като любяща съпруга, готова да откликне на всяка прищявка на любимия човек, после изчезва задълго и надалеч като своенравна куртизанка. И започвам „да дъвча молива“ в очакване отново да ме осени идеята за разказ, книга, каквото и да е, само да е свързано с писане на литература. Какво да правиш – типична писателска ситуация, типични писателски вълнения.

Помислих да издам разказите в една книга със заглавие „Живи разкази“, тъй като повечето от тях бях почерпил не от фантазията си, а директно от живота, от живота на моите пациенти, за чийто живот се борих, т.е. това бяха разкази от и за живота. Като прегледах списъка, видях първо, че са много за една книга и второ, че се оформят три тематични цикъла – автентични медицински случки от различни градове в България, от многото ми пътувания по света и от срещите ми с криминално проявени болни. Така, всъщност, се появиха трите книги „От куфара със сувенири“, „У нас и по света“ и „Във вихъра на въртележката“, публикувани през 2016 и 2017 г., които оформиха свообразна трилогия от „Автентични лекарски разкази“. Реших повече да не се връщам към тази автентична медицинска тема, а да се отдам на големия, ненаписан христоматиен разказ или роман и музата изчезна, изпари се, анихилира и аз затънах за пореден път в творческа апатия, безсилие, на границата с депресия...

Едно пътуване до Мексико и преди това до Хаваите отприщи творческия център в мозъчните гънки, които се бяха свили до размера на топлийка и музата надникна плахо иззад ъгъла. Поканих я да влезе, тя ме погали по главата, наведе се да ме целуне, на момента простих дългото й отсъствие, зарадван, че отново ме споходи и, без да питам къде и с кого е била, щастлив като всеки наивен влюбен, вярващ, че докато я нямало любимата му е била вярна и е мислила само за него и за никой друг, стъпих на пътеката и за месец и половина написах над петнайсет разказа, при все че ходех на работа в клиниката. Така се оформи четвъртата книга „Нови лекарски разкази“ от поредицата „Автентични лекарски разкази (или истории)“, която ще публикувам тази година, т.е. трилоигята стана квадрилогия и ентусиазмът ми отново секна и музата се запиля незнайно къде, във всички случаи – далеч. Докато я чакам, пиша спонтанните си откровения за трънливия път, по който тръгнах преди години, воден от автентичността на видяното и съпреживяното в клиниката и навън от нея.