„ZOO БАЛКАНИКА...“ И АЗ

Години си задавах въпроса и не можех да намеря отговора „Как Чаплин успява да постигне невероятния ефект едновременно да се смееш и да плачеш, сълзите на смеха да се смесват със сълзите на тъгата? И накрая да стигнеш до катарзиса с неговата кристална, прачистваща сълза! Отговорът ми го дадоха читателите на „Zoo балканика&Хомо balcanicus...“. Половината от тях ми казаха: „Много смешна книга, спуках се да се смея...“, а другата половина: „Как смешна бе, на мен ми се плаче, като я чета!“. Осъзнах, че Чаплин играе тъжни неща по смешен начин, това е „висшият пилотаж“ в хумора – си мисля. - Истинският хумор, а не ситуационния и механичен, от който имаш чувството, че си дъвкал вестник, докато някой те е гъделичкал по петите и актьорите са се правили на недорасли и дебили заради хонорара и възможността да се видят на екрана.

Интуитивно, без предварително обмисляне бях улучил в „Zoo балканика...“ точно този принцип – да пиша за тъжни неща по смешен начин. След първата басня, писана близо месец, фантазията ми се отприщи – докато пишех едната, в съзнанието ми се появяваше началото на следващата басня, за няколко дни написвах започнатия разказ, въпреки че ходех на работа в клиниката и продължавах с нетърпение и тръпка към следващия. Знаех началото, но никога развоя на съответната изповед и изобщо не знаех какъв ще бъде краят.

Думите, изреченията се нижеха едно след друго сами, по някаква си тяхна художествена логика, която не можех в момента да осъзная, но ми създаваше огромно удовлетворение и усещането за сполука. Често се връщах в началото на съответния текст и написаното до момента, написаните вече думи повличаха следващите ненаписани и така се редяха изречение след изречение, ред по ред различните разкази и басни. Мога да кажа, че „Zoo балканика...“ е най-интуитивно написаната от мен книга – за момент не се замислях какво и как да пиша, как да сменя словореда, как изречението да звучи по-стегнато и ясно, по-добре, какви синоними да намеря..., нещата ставаха спонтанно, интуитивно от само себе си. Просто бях „яхнал“ чувството и препусках в галоп по листа.

Достатъчно бе да си представя характера и съответното животно, за да вляза в неговата кожа. Така бях червей, кон, катър, магаре, пойна птичка, златна рибка, щраус, вол...
За всеки писател книгите са като синове и дъщери, към които изпитва умиление, обич, надежда да ги харесат, да пребъдат. За мен  „Zoo балканика...“ е най-щурото ми чедо – непредвидимо, стихийно, своенравно, едновременнто весело и тъжно, грозно и красиво, подредено и разпиляно, любимо чедо в творческия дом, пълен с деца. На много места в книгата има повторения, обърнат словоред, внезапни обрати на речта, словесни и сюжетни изненади, краят на книгата и задната корица са обърнати спрямо първата корица, надписите върху тях също са обърнати..., абе – щуро чедо, много щуро!...

Докато пишех, се забавлявах неимоверно – смеех се с всяко едно животно, което описвах, разговарях с него, спорех... Бях едновременно то и аз, накрая изгубих усещането къде е границата, всъщност къде е разликата. И това личи на много места в текста, където с инициалите „З.К.“ или „Z.K“ или в обратен ред „К.З.“ и „K.Z.“ в устата на някое от животните, иронизирам себе си. И забавата стана още по-приятна, самоиронията ми подейства целебно. Помогна ми да осъзная много свои слабости, грандомандски мисли, нереални надежди и самозаблуди, присъщи на всеки един, на писателите – повече от другите. Надявам се същото да почувстват и читателите и да изпитат върху себе си целебния ефект на хумора.