ЗА ШАНТАВИТЕ ИСТОРИИ И НЕИЗБЕЖНИТЕ ФАНТАСТИЧНИ ГРЕШКИ

В отговор на предложението на Божана Апостолова да публикува моя книга в Жанет 45 ми дойде идеята да обединя няколко мои разкази с толкова фантастични разкази на жена ми и един на сина ми, който написа когато беше на десет години. И започнах с подбора, дописването и редакцията на разказите...

Преди години с риск да светотаствам си мислех: „Като гледам колко е несъвършен Човека, какъв ли е Бог, който го е сътворил по Свой Образ и Подобие? Логичният отговор е - същият, навярно? Притежавал е силата и умението да сътвори, но не е лишил творението Си от Своите Слабости, щом Човека убива, краде, лъже, воюва, прелобюдейства, клевети... За да не го усъвършенства, Той или не е бил наясно със Своите Несъвършенства, или се е примирил с тях? От друга страна - не може Бог да не е наясно с нещо толкова ясно, след като Самият Той може да твори, т.е. да гледа нашироко и настрани, да да вижда скрити неща зад хоризонта, недостъпни за хората без въображение, в крайна сметка да прави от нищо нещо само с мисълта и волята Си. Остава тезата, че се е примирил. Това означава, че несъвършенството е непреодолимо, че е заложена от още по-висша Сила в структурата на света, може би и на Вселената...“ Не звучи оптимистично, но пък е логично. Опирайки се на тази логика написах разказ, в който Програматора се изповядва за греха, който е сторил като си е сътворил помощник по свой образ и подобие, защото никой няма фантазията да твори нещо което не познава, дори мъничка част от него, върху която да разгърне своите фантазия и творческа енергия, т.е. не може творецът да надскочи себе си. Много скоро Програматора вижда пороците на своето творение... Написах разказа и го забравих сред други ръкописи. Спомних си за него, когато реших да подготвя втори ръкопис за издаване от Божана Апостолова в Жанет 45, след като първият „Приказните острови“ не бе одобрен от рецензентите, но бе публикуван в Ciela под редакцията и с послеслов от писателя Никола Радев. Темата бе интересна, заглвието и мотото на разказа – също. Липсваха следващите разкази. Разказът „№ 1999“ от сборника със „следвоенни разкази“ „Отблясъци от далечни светкавици“ (Балкани, 2000) се вписваше пълноценно със слога и идеята в поетиката на „Програматора“. Включих го в съдържанието на бъдещата книга.
С проблясъци и затъмнения в мрака продължих да търся тема за следващия разка.
Пътувайки за някъде по света, гледайки облаците под самолета, мой колега-ревматолог ми каза, че „над облаците няма дъжд“. Мисълта ми хареса и поисках да я развия в разказ. Той щедро ми я подари. На път за лекция в бившия Японски хотел в София минах покрай билборд с туристическа реклама и снимка на кулата „Будж халифа“ в Дубай. Помислих си, че от библейски времена, от стълпотворението във Вавилон до сега хората мерят ръст с Бога и искат да го надвишат, спомних си думите на моя колега и се роди идеята за следващия разказ: светиите Петър и Павел се разхождат сутринта по облаците, наслаждават се на красивата ранна утрин и разговарят по библейски за силата на любовта и красотата, но Павел набожда петата си в шипа на една от кулите, които хората неистово строят, в стремежа си да се изравнят и да надминат Бога, после за малко да го отнесе изстреляна ракета от земята, да се задуши от отровни газове, почернели облаците покрай тях... Разказа написах за два-три дни и продължих да мисля за следващите разкази.
В Рим, докосвайки се до древността, чиито творения са оцелели досега, устоявайки на време и войни, ми дойде идеята за разказа „Искрата“, която пали живота на земята, за многото вселени, за относителността на времето, за относителността и на пространството, за непреходността на мисълта, сътворила някога света, намерила изказ в Светата книга „В началото бе Словото...“. И този разказ написах за два-три дни. Навлязъл в библейсата тема, си помислих за относителността на десетте Божи заповеди – всеки ги цитира, но никой не ги спазва. На фона на националната и световна икономическа криза, която се вихреше тогава, си помислих, че, когато се бориш за оцеляване, много от Божиите заповеди са безсмислени пожелания, несобразени с реалността. „За тези мисли - си помислих – ще горя в ада.“. И идеята за разказа „Небесни прения“ блесна в мрака: Дяволът пише писмо до Бога, жалва Му се от тръдните условия на живот и труд и предлага да се намали „грешникопотока“ в ада, тъй като е изпаднал в тежък финансов колапс. За целта плахо и притеснено предлага да се ревизират Десетте Божи Заповеди, повечето да отпаднат и вместо в ада, хората да отидат при Свети Петър в рая. След седмица получава писмо от Свети Петър, че не може да приеме повече души в рая, тъй като и той е притиснат от райските проблеми, че да работи с праведници, дали своята лепта за праведност на земята и после разглезени от условията в рая, е много трудно. Забавлявах се много, докато описвах притесненията на Дявола и несъгласието на Свети Петър да приеме нови души в рая...
Идеята за преражданията и секса, от който зависят те, претворих в разказа „Портиера“, в който душите чакат реда си да се върнат на земята в тялото на новородено бебе и обсъждат различни сексуални теми, от които зависи завръщането им на земята.
Идеята, че животът ще пребъде във вечността отразих в разказа „Мисиите „Ной – 1, 2, 3, 4 и т.н.““.
Така, за няколко месеца моята част от книгата бе готова. Разказите бяха с библейски герои, библейски мотиви и библейско звучене, които на фона на съвременния технизиран свят, звучаха провокативно иронично, интелектуално, смешно, в някаква степен философски тежко. За да се разведри атмосферата, бе нужен контрапункт. И закачка в края на книгата, за да не се вземат авторите на сириозно.
Контрапунктът намерих в разказите на жена ми. От ученическите си години тя ми пише фантастични разкази. Имаше идея да ги издаде в книги, но ангажирана да снима филмите си, все не намираше време да ги редактира и публикува. Споделих идеята за обща книга. След кратко колебания тя я одобри и ми даде ръкописите. Подбрах седем разказа, колкото са и моите, коригирах ги и ги включих в съдържанието на книгата. Нейните разкази са по-къси от моите, с магически звучащи сюжети, мотиви и герои. Както Митко Новков каза на премиерата, „В разказите си Професорът е библейски пророк – стъпва тежко, а Валя е шаман - лети...“.
Последен в книгата включих разказа „Шантава история“ на сина ми, който написа като бе на десет години. Идеята да го включа в книгата ми подсказа и моята приятелка от Пловдив проф. Виктория Сарафян.
Една привечер отидох да взема сина ми от дома на майка ми и баща ми. По пътя той ми каза, че класната им дала задачата да опишат как си представят училището на бъдещето и той написал един разказ, докато бил при дядо си. Слушах го с „половин ухо“, по-точно с половин съзнание – мислех за мои си неща. За да не го пренебрегна, помолих го да ми разкаже разказа и продължих да мисля за моите си неща. По някое време се заслушах, като свърши разказа попитах къде е листа. Каза ми, че е при дядо му. Веднага позвъних на баща ми и му казах, че на масата в хола има един лист, изписан от Калин, непременно да го запази. Взех го и го преписах дословно. Ксерокопие дадох на д-р Гърбева, съпругата на Деян Енев. Един ден го срещнах, бяхме с Калин, той каза, че от седмица мисли за разказа на сина ми. Казах му, че е пълен с правописни грешки от сорта на „завар шак“ (завършек), „управи си стаята“ и т.н. Деян ми каза, че за това си има редактори и коректори, другото е важно. Разказът завършваше със заиграване и връщане на времето и препратка към началото на разказа, нещо, което като сюжет бях използвал в една от новелите си, но като бях на четирсет години и дълго мислех как да завъртя и обърна действието. Синът ми го бе направил интуитивно, като бе на десет. Интересна най-вече бе иронията към майка му в края на разказа – той се връща от космическа одисея, където се бори и побеждава с един приятел ученици от друг клас, които искат да им вземат парите, а майка му го кара да си оправи стаята, но той не я слуша и... Попитах го как го е кръстил. Каза „Шантава история“. „И заглавието супер“ – си помислих. Като реших да включа в книгата и неговия разказ, накарах го да го преработи – беше на петнайсет години. Той го преработи, но слогът бе изгубил чара на спонтанността, на първоналачния порив, звучеше подредено, едва ли не - дидактично. В книгата включих първия вариант, като взех само един нов елемент – едно червено копче върху бялата стена, което създаваше образност и колорит. След това написа няколко къси разкази и две-три приказки и интересът му към художествената литература секна. Замести го с футбол.
Заглавието на книгата е сборно – първата част е от разказа на сина ми, но в множествено число по препоръка на Митко Новков и втората от края на първия разказ в книгата, а подзаглавието „ФФ – Фамилна фантастика“ е заигриване с жанра и ирония към авторите – всеки да разбира семейната фантастика както намери за добре, като започне от семейството, отношенията в него и свърши в сферата на фикцията.
Сборникът „Шантави истории, или грешката е неизбена. ФФ – фамилна фантастика“ определям като забавно, едновременно весело и тъжно, провокативно четиво за тъмното и светлото, за скритото и видното, за възвисеното и низкото в душата на Човека.