ЗА МОНОГРАФИЯТА И ФИЛМА „ИСТОРИЯ НА РЕВМАТОЛОГИЯТА В БЪЛГАРИЯ“

Преди години по мое предложение известна фармацевтична компания приведе няколко хиляди лева на Научното дружество по остеопороза и остеоартроза, на което аз съм председател, за заснемане на документален филм за историята на ревматологията в България и за видни ревматолози, допринесли за развитието на специалността в страната. Въпреки съзнанието, че се залавям с много трудна задача поради липсата на документи и архивни материали, желанието ми бе да оставя следа за свършеното от нашите учители преди времето да покрие имената и делата им със забрава. От една страна бе съпротивата да се заема с непосилна „колекционерска и оценъчна“ на факти и данни дейност, присъща на историци и архивари, и от друга – амбицията да се пробвам и в тази област и най-вече сътвореното от нашите предходници да пребъде с помощта на съвременните аудио-визуални технологии. Мислех, че написването на сценария ще ми отнеме три-четири месеца. После ми дойде идеята, като събера архивни материали от лични архиви и библиотеки, да напиша и книга на същата тема. И потръпнах – идеята ставаше още по-трудна за реализиране: предстоеше огромна работа по набиране на доказателствен материал, разговор с близки и роднини на починали ревматолози, сравняване на фактите, писане на книгата... Но се заинатих – нещо типично за мен в подобни ситуации и се заех с реализирането на идеята за книга и сценарий за историята на ревматологията в България.
Обадих се на роднините на известни професори-ревматолози от по-близкото и далечно минало. Те отзивчиво предоставиха различни материали от личните архиви – писма, вестници, снимки, документи, студентски и специализантски книжки... Разказаха ми и детайли от биографиите на именитите си родственици и родители. Бях потресен от свършеното от колегите преди нас – бяха работили интелигентно, всеотдайно, на световно ниво професионално и компетентно, висока отговорност, етик, морал. Бяха лекари, изследователи и преподаватели на най-високо равнище, владеещи езици, отлични клиницисти, честни и благородни хора. Така ги помнеха техните близки, такава бе оценката за тях от обществото по тяхното време, техните пациенти, които с простичките си искрени слова изразяваха огромната си благодарност към тях като лечители в пожълтелите си от времето писма. Тези моменти затвърдиха в мен убеждението, че непременно трябва да напиша тази книга – нали от една страна съм лекар, ревматолог, от другата исател. Нужен ми бе помощник в събирането и систематизирането на материала, в преценката, в сравняването на фактите поне от два източника с оглед достоверност, с копирането на множество снимки, факсимилета, статии от списания и вестници. Доц. Монов се съгласи да помага като редактор на бъдещата книга и съм му благодарен, защото изтри и последната капчица колебание дали да продължа или да спра.
Материалите събирах и сравнявах шест месеца, подредбата им отне още два месеца, книгата и сценария написах за още четири месеца, работата върху издаването и коректурите ми отне още няколко месеца, така че въру проекта работих над една година, без да пиша по други теми. В крайна сметка книгата и филма бяха много добре приети от ревматолозите в България – премиерата им бе по време на Годишната национална конференция по ревматология, която се проведе в х-л Интернационал в Златните пясъки през 2015 г.
Една година след завършването на сценария и книгата не можех да напиша и един ред художествен текст – работата върху „Историята...“ буквално ме беше изсушила. Нямах никакви идеи, никакво усещане за сюжет и случа, никакъв намек, дори най-лек полъх за вълнение и тръпка, от които би могло да се родят разказ или новела. Чувствах се стар, изсъхнал дънер, който никога няма да даде филиз – това бе личната цена, която платих за идеята да оставя следа в паметта на идните поколения за свършеното от нас и нашите предходници, на които посветихме книгата и филма.
Много колеги ме питаха защо пиша книга, която никой няма да чете. Отговорих им, че не я пиша да се чете, а да остане като памет – все някой, някога ще я разгърне, за да направи справка или воден от интереса да надникне в миналото на една от най-модерните медицински специалности не само в България, но и в света. И цитирах един нагледен пример за възможностите на профилактиката, за размаха на дейността на държавата в средата на миналия век и за прозорливостта на нашите колеги от тогава, за да онагледя идеята да пиша подобен текст:
Отчитайки факта, че ревматизмът заема затстрашителни размери по нареждане на Министерството на здравеопазването от 1951 до 1961 г. под ръководството на чл. кор. проф. Васил Цончев е изпълнена десетгодишна програма за проучване на разпространението на ревматизма във възрастта от 5 до 18 г. Проведени са две епидемиологични проучвания – през 1957-1959 г. на 25% от учениците в страната, общо 290 000 ученици и през 1959-1960 г. на още 300 000 ученици от Втори район на София. По същото време са извършени две двегодишни проучвания в един планински (Самоковски) и един равнинен (Пазарджишки) район да се прецени възможноста да се въведе задължително регистриране на болните от ревматизъм. Въз основа на резулатите от тези проучвания се създава Програма на Министерството на народното здраве и социалните грижи за специализирана помощ на сърдечно и ставно болните, включваща задължително съобщение и диспансеризиране на ревматично болните, започва масова пеницилинова профилактика на застрашените контингенти, застрашените и болните се диспансеризират и следят редовно, построяват се специализирани санаториуми с медицинско наблюдение за болни деца в Банкя, Славейно и други места в страната с училища и възможност за индивидуално обучение на учениците, за които не може да се сформира паралелка. В резултат от тези дейности заболяемостта от ревматизъм за пет години намалява седем пъти. Сега на практика тази болест в България не се среща, тя е изкоренена. В началото на лекарската си практика преди трийсет и пет-шест години съм диагностицирал единични случаи, сега работя в ревматологична клиника над двайсет и седем години, но, както и моите колеги, не мога да покажа на студентите и един болен – студентите и специализантите изучават болестта от учебниците. Едновременно с удовлетворение и съжаление си мисля за възможностите на профилактиката, че похарчените пари тогава сега се връщат многократно в здраве и благосъстояние, че подобна инвсетиция се възнаграждава пребогато, ако сме имали далновидността да я направим навреме, без да мислим тесногръдо за решаване на моментни социални, политически и битови проблеми, че подобно проучване и подобна профилактична програма сега по никакъв начин не може да се реализира от съвременните ни демократични правителства в съвременния ни демократичен строй, опрадваващи мудността, некомпетентността и незаинтересоваността си с липсата на средства.
И още един момент – българският епидемиологичен и профилактичен опит не остава незабелязан от световната медицинска общност. Проф. Цончев съобщава резултатите на международен ревматологичен форум и епидемиологичните проучвания на ревматизма в България са оценени високо и от експертите на СЗО. Регионалното бюро на организацията възлага на проф. Цончев и на проф. Келгрен от Манчестер да организират симпозиум в Рим през 1963 г. върху социалното значение на ревматичните болести като проучат проблема във всички Европейски страни и подготвят основния доклад. На Цончев е възложено да изнесе доклад и върху „Обучението на ревматолозите в Европа“. В изводите и препоръките на Симпозиума към СЗО са подчертани българските достижения в тази област. Резултатите от тези системни дългогодишни проучвания са докладвани пред ръководството на Международната лига за борба с ревматизма и на Петия европейски конгрес по ревматология в Стокхолм през 1963 г. Проучванията са оценени като значително постижение в съответствие с програмата за проучване на ревматичните болести, приета от СЗО. Това изстрелва проф. Васил Цончев на върха на ревматологичната общност - избран е за Председател на Европейската лига за борба с ревматизма, длъжност и сега недостижима за много изявени европейски ревматолози. На всеки конгрес на лигата, който се провежда ежегодно, на стената със снимките на председателите от основаването на организацията досега неизменно е и снимката на българина проф. д-р Васил Цончев с очила и папионка – неговият неизменен стил.
Тези моменти, достиженията на детската ревматология, множеството научни трудове, учебници и монографии, написани от видни ревматолози, най-вече примера на нашите учители за нашите ученици оправдават усилията и изгубеното за друга дейност време да напиша „История на ревматологията в България“ и да я заснема като филм.