ЗА НЕПРИКАЗНОТО В „ПРИКАЗНИТЕ ОСТРОВИ“

В отговор на покана на Божана Апостолова (Жанет 45) да издаде моя книга, реших това да е своеобразен мой личен литературен експеримент с възможно най-кратката форма на най-краткия литературен жанр – касия разказ, каквито бях писал, но не бях издал в книга. Събрах непубликувани с няколко публикувани къси разкази в предишна моя книга и няколко, които написах за целта и ги предложих. Най-късият разказ в книгата е една/трета, а най-дългият е четири страници. Книгата не бе одобрена от рецензентите. Имам обяснение защо не я приеха, но не искам да влизам в подробности. По-късно я публикувах в Ciela. Разказите бяха приета радушно от медиите, критиката и читателите. При Божана публикувах след време друга моя книга.
След четири години идеята да „скъся“ максимално разказа, като махна всички обяснения, сравнения, уводи, заключения и епитети, но без да „осакатя“ неговата емоционалност и въздействие, реализирах в друга книга с къси и много къси разкази „Сините канарчета“, Лице прес, 2017, най-дългият разказ в която е три страници, а най-късият една/трета страница. Исках да остане само героя  съдбата и нищо друго. Всъщност и най-вече - отзвукът в душата на читателя...

В един мразовит зимен следобед се разхождах с жена ми по Витошка. Подминах прошарена възрастна старица, която просеше стотинки, възрастен музикант с плетени ръкавици без пръсти, който свиреше на цигулка „Очарование“ на Чаплин. Пуснах и на двамата по няколко монети в канчетата в нозете им. Влязох в книжарницата на Хеликон на мястото на бившето кино „Витоша“. Попаднах на книгата „Приказните острови“ с илюстрации и кратки описания на най-екзотичните острови в света. Купих я и излязох на улицата. Музикантът продължаваше да свири, старата жена да проси. И двамата в студа, в кишата. Настръхнах от абсурда между екзотиката на приказните острови, за които четох преди малко в уюта и тишината на книжарницата и чиято книга тежеше в торбичката в ръката ми и реалността в притъмняващия град, зъзнещ в студа, потръпващ в сумрака. Същата вечер написах първия разказ, който даде и името на книгата – една страница. После се заредиха и други разкази в същата тоналност. Спомних си медицинските сестри-самотници, които обитаваха подпокривния етаж на Александровска болница, когато бях студент и как постепенно отлетяха една след друга като гълъби, бодигардовете – бивши полковници и инженери, които дежуряха денонощно в клиниката да я пазят от нас самите, бивши висши полицаи, изловили стотици престъпници, сега изхвърлени в периферията на живота, охраняващи спорни бизнесмени... Книгата се подреди за няколко месеца. Част от идеите за разказите черпих от лекарската си практика, друга част бяха плод на творческата ми фантазия.

Както казах в едно представяне на книгата по програма Хоризонт на Българското национално радио, исках: „Всеки разказ да е едно ръбесто сиво камъче чакъл, от което правят пътища – мачка го и го трамбоват, заливат го с асфалт и то изчезва, все едно, че никога не го е имало, но без него пътят не би могъл да устои на хилядите стъпки, на тежките машини. Като го настъпиш, преди да го заровят, то те убожда, както е бодяло голите пети на нашите деди. И като го вземеш и го обърнеш в дланта си, една слюдичка хвърля кратък лъч в окото и изгасва. В този лъч разказът е отразен. И тъй като на много от нас душите са загрубели като петите на нашите деди, ще ми се лъчът да бодне сърцето и струната в душите ни да трепне, за да ни направи по-добри.“ Дано да съм успял!