ЗА СЪДБАТА, ВЯТЪРА И НАС

Сборникът с разкази „Прах във вятъра“ замислих преди 30 години. Първият разказ от този цикъл „Бедната душа“ написах през 1982, а публикувах в сп. Септември през 1987 г. По това време горе-долу замислих поредица от дванайсет-петнайсет разкази с неочакван, но логичен край, в които на преден план да е изведена конкретна случка и интрига, а преживяванията, вълненията и мотивите за реакциите и действията на героите да са дълбоко скрити в душите им, непонятни за околните, пазени ревниво от чужди погледи, защото животът им подсказва, че никой не би могъл да им помогне и никой няма да им подаде ръка, за да ги извади от мъртвилото на самотата; защото животът им така се е стекъл, че болката и самотата са вървели ръка за ръка през всичките изминали години. Разказите да са каквито са героите – ненатрапливи и незабележими, изоставени, отблъснати, изтласкани в периферията на живота, незабалежими за другите, дори за близките им. Оказа се, че задачата е по-трудна, отколкото си я представях в началото. С годините, бавно се рядаха разказ след разказ. Последният разказ „Зарко“ замислих през 2007 г., а написах през април 2012 г. Така, след „Безкрайни бели полета“, която писах над 30 години, „Прах във вятъра“ е най-дълго писаната от мен книга.

С жена ми и сина ми бяхме на почивка в Двореца в Балчик. Една сутрин жена ми каза, че през нощта чула нечии бързи стъпки по алеята и уплашен женски глас, който няколко пъти извикал: „Игор, Игор“  и заглъхнал. Тя погледнала през прозореца, но никога не видяла в мрака. Потръпнах – в разказа й имаше мистика и тайнство. Късно следобеда се разхождахме по крайбрежната алея. В края й видях обърната с дъното нагоре лодка с надпис на кърмата „Зарко“. Повечето лодки носеха женски имена, а тази бе кръстена на мъж, бе обърната, с изсъхнало и олющено корито, явно дълго време не бе извеждана в морето. Не можех да си го обясня - бе разгара на лятото, прекрасно време за риболов и разходка на туристи... Години в съзнанието ми искряха с неостлабващ блясък разказа на жена ми и обърнатата лодка на брега. В един момент Зарко доби релеф и оживя – младеж на осемнайсет години, гонещ своите мечти, невградим в света, обречен да живее, неразбран от другите, превърнал се в легенда, строящ бялата си лодка, за да отплува надалеч...  След пет години размисли, разказа написах за пет-шест дни. Дълго време имах острото усещане, че съм виждал лодката на Зарко – бяла, нежна като чайка, работилницата в която я строи – сумрачна, тясна, с тесни, запрашени прозорци, че съм чул или преживял историята, която разказват старите рибари на главния герой, че Зарко е отплавал с лодката си през нощта, за да избяга от страната, несъгласен със социалната система, други предполагат, че е отплавал, за да не влезе в казармата през есента... Напрягах паметта си, но не можех да си спомня дали аз измислих историята с лодката и Зарко, или някой някога ми я бе разказал. В един момент, много след като завърших разказа, си спомних мой приятел от гимназията – с още две-три момчета решили да избягат от България, за да не влязат в казармата. Подготвили се, но някой ги изпял и имаха доста неприятности с милицията и следствените органи. После моят приятел се промени, ожени се и се разведе, работи няколко години като каменоделец в Италия, върна се без пари, купи си къща във Варвара на морето и напусна София завинаги. Един ден го срещнах в селото, той ме покани в дома си да ми покаже лодката, която строи от години. Не можах да разбера защо я строи – хоби, страст или прищявка. Лодката бе бяла, нежна като чайка, поставена на висок станок, работилницата бе сумрачна, тясна, със запрашени прозорци в дъното на тесен двор с праскови и смокини... В разказа бях описал, това което знаех за моя приятел и което бях видял и забравил – споменът бе останал непокътнат някъде дълбоко в паметта ми, поткрит с пластове нови вълнения, спомени и изживени случки и в един момент бе избуял и разцъфнал, без аз да го позная. Със „Зарко“ завършва и книгата „Прах във вятъра“.

Още при замислянето на цикъла избрах заглавието „Прах във вятъра“, впечатлен от песента на Канзас и думите, че „...всички ние сме прах във вятъра...“ – отговаряше на представата ми за героите, за съдбите им, за живота и мечтите им. Заглавието не ми даваше мира, напираше да се види в книга, но липсваше логиката, свързващото звено между текстовете и заглавието, тънката нишка, която да прободе сюжета и да подреди разказите като в огърлица. В началото на едно пътуване до Атон, докато пиехме кафе с колеги от Сърбия и Гърция на пристанището на Уранопули и чакахме корабчето „София“ да ни отведе до Дафни, от съседно заведение прозвуча гласът на Стийв Уолш „Ние всички сме прах във вятъра...“. Слънцето, морето, крайбрежната глъчка, слънчевите бликове по водата, очакваното посещение в християнската светиня настройваха лирично, в някаква степен и мистично. Срещата с монасите, разходката из Атон с минибус, и най-вече - срещата с монах-китаец подредиха разказа и го написах до края на почивката ни в Гърция. Той даде и началото на книгата със същото заглавие – „Прах във вятъра“, защото почувствах монасите, нас и другите гости от Америка – православни християни като прашинки, понесени от топъл вятър през дебрите на вечността със силата на вярата в орбитата на живота.

Първоначалната ми идея бе да събера миниатюри, разкази и новели със сходно звучене. Редакторът на книгата Деян Енев с хирургическа прецизност и ювелирна деликатност редактира текстовете – с тези думи му благодарих на премиерата. По негова препоръка, отпаднаха пет-шест миниатюри и един разказ и включих два нови разказа. Така книгата доби завършен вид, но не точно онзи вид, който си представях преди трийсет години, когато я замислих. Вътрежанровото многообразие от къси и много къси разкази, разкази със средна дължина и пет новели, въпреки че бяха написани в една тоналност, нарушаваха изискванията на жанра и хармонията на обема. Тази слабост преодолях тази година с издаването на сборника с новели „Етюд за стари глупаци“, в който включих пет от новелите от „Прах във вятъра“ и две новели, които написах през 2017 г. Така тази втора книга се доближи максимално до идеята ми от преди трийсет години. В някаква степен „Етюд за стари глупаци“ се припокрива с „Прах във вятъра“ и я доразвива жанрово, художствено и идейно.

И нещо споделено – много читатели ми благодариха за книгата. В подобни случаи не слушам какво ми казват – често това са добри думи, изискани от протокола, а гледам как го казват. Бяха искрени, развълнувани от съдбата на героите, заинтригувани от сюжетите и случките. Интересни бяха думите на проф. Сарафян. Тя каза, че благодарение на книгата е надникнала и почувствала духа на Атон - място, недоспъпно за която и да е жена. Изненада ме – не виждах разказа от този ъгъл. Хубаво е, когато читателят открива нещо, което авторът не е имал предвид, докато е писал – съпреживяването и „дописването“ на разказа го превръща в изкуство.