ЗА БЕЗКРАЯ НА БЕЗКРАЙНИТЕ БЕЛИ ПОЛЕТА

На едно нощно дежурство преди трийсет и една-две години попълвах медицинска документация и писах епикризи до към дванайсет часа. Легнах и се унесох. И настъпи онзи ефирен момент между сън и будност, когато умората и напрежението в един миг отлитат, съзнанието се пречиства от наслоеното през деня, неосъзнато вълнение се надига като вълна някъде в дълбините на душата, затрептява като струна, вибрациите се избистрят и зазвучават като песен, тоновете се разливат по тялото и те облъхват с нежност като ласка. Красиви думи те връхлитат с ритъма на песента, нежни строфи се редят една след друга в кристално чистата ти мисъл, цялото ти същество вибрира в такт с тях, полита и се понася някъде нагоре. Надежди и мечти се смесват в едно, тоновете на песента затихват, думите заглъхват и заспиваш... Сутринта си спомняш, че изживя нещо красиво в съня си, но не можеш да си спомниш какво бе то. Ако не го уловиш в момента, отлита без следа. Остава само споменът за нещо мимолетно, красиво и неземно, отлетяло безвъзвратно...
Минута преди да заспя си спомних запустелия стадион зад х-л Родина с изровено и тревясало игрище, дигата с изпочупените пейки, ниските къщи с тесни дворчета и дървени огради покрай стадиона, високите дървета и ниските треви, неспирните ни детски вражди и битки за подялба на баскетболното игрище, за да играем на него футбол на малки вратички... Спомних си и, че имаше израз „Не се прави на китаец!“, т.е. на хахо. Хахо ми прозвуча като китайско име Ха Хо. И в съзнанието ми блесна „Стария китаец Ха Хо...“. И се появи първото изречение на бъдещата новела „Една невзрачна утрин в началото на пролетта и разгара на срока в квартала се появи един китаец...“. То повлече второто „Възрастните го видяха да хлътва във входа на една от къщите до стадиона, която подлежеше на събаряне, но бързаха за работа и го подминаха, без да се вгледат в лицето му и да разберат що за човек е той.“ И третото изречение „Първи го забелязаха децата на следващия ден...“. В изреченията имаше ритъм, настроение, заряд... Отмалата на съня бавно ме обземаше, но станах – до сутринта настроението щеше да отлети някъде далеч и да остави само спомена за себе си, прекосих кабинета и запалих лампата, нямах нощна лампа над леглото, записах трите изречения, изгасих лампата и си легнах. И се появиха следващите изречения „Изведнъж вратата на старата къща се отвори, пантите изскърцаха и в рамките се очерта суха мъжка фигура. Непознатият бе облечен в широка черна дреха, на главата си носеше черна шапка, привързана под брадата с връв. В едната си ръка държеше стара пазарска чанта, в другата – мрежа с празни бутилки и буркани. Краят на дрехата опираше в петите, периферията на черната шапка скриваше лицето му...“ Пак станах, запалих лампата, записах и тези изречения и си легнах. И ме връхлетяха следваите изречения... Така със ставане, палене на лампата в другия край на кабинета, писане, изгасяне на лампата и лягане няколко пъти написах страница и половина. Бе надситена с тайнственост, настроение и ритъм. Накрая си наложих да престана да пиша и да заспя – бе някъде към два часа.
На следващия ден прочетох написаното, хареса ми и продължих с усещането, че се ражда нещо ново, нетипично, интересно. В разказа втъках няколко случки с децата и главния герой, символа на едно изрисувано хвърчило, което се рее в небето и една приказка с далеко-източни мотиви – неща, които знаех оттук-оттам от будизма, източната философия и източните мъдреци. Получи се интересен текст, наситен със символи и приказност на фона на ежедневието на героите. Новелата оставих в бюрото си и я забравих. След половин или една година ми се обадиха от сп. Септември, където бях публикувал една новела, и ми казаха, че Георги Марковски заръчал да му се обадя – „Абе, има там едно момче от Пазарджик, да ми донесе разказ или каквото има“ – предадоха ми неговите колеги. Беше се преместил от сп. Септември като главен редактор на сп. Отечество. Бяха първите години на Перестройката и Отечество бе едно от водещите списания с новаторска белетристика и критична публицистика. Замислих се какво да занеса, нямах подходящ разказ, сетих се за новелата, преписах я на чисто и я занесох в редакцията на бул. Витоша. След две седмици отново се срещнахме с Георги Мартовски и той каза: „Следя ти развитието. Стигна върха и оттук-нататък ще вървиш бавно нагоре, а не стръмно, както досега. (Преди първата ми публикация в Септември бе ми върнал няколко разказа, както само той можеше да го направи – щадящо, меко, деликатно да не нарани неукрепналия и уязвим млад автор.) Така никой не пише сега в България – посочи той новелата върху бюрото си. – Имаме много добри писатели, но болшинството копират буквално живота, като на снимка. Това е нещо друго. Е, има някои неясни и обърнати изречения, но ти ще ги оправиш. Другото е важно.“ – и ми върна листовете с новелата.
Какво „...някои неясни и обърнати изречения...“, бе, брат ми, всички бяха такива – хванах се за главата, като прочетох новелата отново. В желанието си да предам приказна атмосфера, детска чувственост и да ги втъка в сериозните теми на изкуството, колебанията, равносметките и разочарованията, бях така оплел изреченията, че едно не бе наред. Благодарен съм му безкрайно на Георги Марковски – той видя зрънцето злато в пръстта, „сивата кобила в черния жребец“, както е в увода на „Очите ми зелени, устата ми хубава“ на Селинжър. Това може да направи само един чист, добронамерен и прозорлив човек.
И се започна едно редактиране и преписване, буквално до изнемога – около трийсет години, но за тях след малко.
След първата новела написах втората със същите герои. Бързо и лесно я написах. На третата „запецнах“ – исках да преразкажа с моите герои историята на Авраам и Йосиф, в която Бог поискал Авраам да му принесе сина си в жертва. И досега не мога да проумея божественото в тази жестока история. Знаех какво искам да напиша, как да звучи и да въздейства, но думите не ми се подчиняваха, слогът ми бягаше, словоредът или тъпчеше на място, или тръгваше нанякъде, за мен неизвестно накъде. Пишех на пишеща машина – тогава нямаше компютри. Отделях настрани всеки изписан лист. В един момент ги преброих – деветстотин и седемдесет изписани наполовина или изцяло листи и петнайсет варианта за десетина и повече години. И пак текстът не бе това, което ми се щеше да е. След това качих текста на компютър и продължих да зачерквам думи, да търся синоними, да оправям словоред, да трия и дописвам. С двете издания на книгата мога да кажа, че за новелата „Благочестивия евреин и невръстния му син“ съм изписал над хиляда и двеста страници и около двайсет стилови и сюжетни варианти, докато постигна що-годе желаното въздействие и форма, но не и изящество, което исках новелата да има.
Другите четири новели написах сравнително бързо за по няколко месеца, все на пишеща машина. И те с много варианти и корекции, но по-лесни – времената се промениха и вече пишех и редактирах на компютър.
Приказката за безкрайните бели полета написах за два часа в късния следобед на едно неделно дежурство – в кабинета бе тихо, бях дремнал час, нямаше тежко болни в клиниката, чаках края на дежурството. В онзи ефирем миг в просъница, този път на пробуждане, се появиха първите няколко думи и потекоха, идваха сами, без да ги търся и да им се моля, изреченията се редяха едно след друго без моето участие, чувството следваше само своето движение паралелно с текста... В следващите години почти не се налжи корекция на първоначалния текст на прикзката с изключение на няколко съюзи и синоними. Така е в литературата – понякога нещата се раждат за миг – кристални, чисти, неповторими, друг път мъчително и бавно, с години.
Първото извание на книгата, илюстрирано от племеницата ми Мира Коларова, бе през 2005 г., а второто през 2016 г. Второто буквално свалих от печатарската машина като една друга моя книга – съкратих буквално 10% от текста само от паразитни и ненужни думи. Като разгръщам книгата, виждам, че още нещо може да се пипне тук и там, но мисля да се въздържа - съвършенството е недостижимо и не трябва да бъде самоцел, заради него да жертваме другите си, ненаписани още книги, както бях писал някъде преди.
През 2017 г. книгата бе отличена с наградата на Съюза на българските писатели за роман. Благодарен съм на журите и на председателя на Съюза за наградата. Паричното й измерение оставих за закупуване на лекарства на нуждаещи се поети и писатели, за себе си запазих грамотата.
С всяко свое писание експериментирам – с формата, с жанра, със съдържението, с фабулата и сюжета. Експериментът в „Безкрайни бели полета“ е в еднаква и повтаряща се форма да втъка максимален брой сюжетни линии. Романът се състои от седем новели и девет приказки – по една за увод и заключение и по една във всяка новела. Новелите са построени по един и същ начин – нещо се случва с децата и стария художник, той им разказва една приказка и рисува едно хвърчило. В приказката и в рисунката върху хвърчилото са неговата съдба, неговите вълнения и чувства, разочарования и болки, търсенето на пътя и смисъла в живота. Още повече, че четири от новелите са построени върху детския порив да преследват, да ризкриват тайнства, да се крият. Желанието ми бе, въпреки това сюжетно еднообразие, новелите да звучат различни, всяка със своята поетика и изказ – в еднаквата форма да има различно смислово и сюжетно съдържание. Наскоро преброих – в тази еднаква форма са вплетени десет сюжетни линии, пронизващи новелите като невидими и тънки нишки, за които говорих в едно от предишните си откровения.
„Безкрайни бели полета“ е роман за твореца и творбата, каква цена плаща твореца, за да създаде творбата, аналогия с Христос и неговите ученици. Съчетание на реалност, символика и притчи, метафори и алегории, белетристика с тоналност на поезия. Посветен е на сина ми. Този роман е най-нежното ми и философско чедо, творено трийсет и повече години.