ОТБЛЯСЪЦИ ОТ ДАЛЕЧНИ СВЕТКАВИЦИ

Двадесет и три „следвоенни” разказа, разкриващи съдбата на жените, децата, старците и малкото оцелели ветерани и дезертьори от едно безименно село, някъде в света, след края на една от многото неизвестни за света войни. Написани са в стил магически реализъм, който дава възможност да се отразят най-реално и най-релефно безумията на войната и абсурдите на политиката, раждаща вражда и мъст.

Написването на "Отблясъци от далечни светкавици" е провокирано от войната в Косово, която се разгоря на сто и петдесет километра от дома на автора.

Книгата е посветена:

"На загиналите в Косово християни и мюсюлмани.

На майка ми и баща ми, които са го преживели".

(Визират се преживяванията на родителите на автора през Втората световна война.)

Като мото е изведена мисълта:

"Като гледам по телевизията репортажите за Косово, се чудя: Кой е създал човека по свой образ и подобие - Богът или Дяволът?"

Състои се от 23 разказа, свързани идейно и тематично. Описват живота на оцелелите от войната - жени, старци, деца и ветерани, защото, както се казва в предговора, "трябва да си спомняме по-често за дните и живота след войната, защото много е изписано за дните и живота през войната".

В повечето разкази, на фона на човешките страдания, грозно и нелепо присъства кръстът за храброст, според военните - свещеният военен символ, а според автора - един от най-големите абсурди на войната.

Заглавието на книгата отразява липсата на лични впечатления от военните действия в Косово - авторът чу само ехото от грохота на битките като далечен тътен и видя отблясъците от пожара на войната като далечно зарево над хоризонта. Поради това и тонът на разказите е алегорично-метафоричен, изразяващ конкретните надежди, вълнения и чувства, но необвързани с конкретни имена, защото "войната обезличава еднакво и живите, и мъртвите - тотално, безнадеждно, бевзъвратно, завинаги. По време на войната и години след това няма лица, няма съдби, няма хора, няма минало, няма бъдеще, има само настояще с обезумели генерали, умиращи войници, общи гробове и братски могили на загинали незнайни войни, бежанци, преселници, потоци обезличени хора, тръгнали без посока из света..."

Подредбата на разказите е "огледална" - послесловът е своеобразно продължение на предговора, първият и последният разказ са с еднаква сюжетна структура и различно съдържание, същото важи и за разказите Моето второ аз и Моето първо аз. Вододел е разказът Реката. В него авторът преодолява традиционния си скептицизъм.

При написването на книгата авторът изхожда от дълбокото убеждение, че нищо не би могло да оправдае безумията на войната, независимо коя е тя, каква кауза защитава и на чия страна е религиозната, етническата и политическата правда, след като залогът е животът, а цената е смъртта на хора и от двете воюващи срани, че "в една война няма победители, има само победени". По тази причина книгата би могла да бъде посветена и "На загиналите във всяка една война...".